Област Хасково

ПДФПечатЕ-мейл

1/2018 Доставка на гориво за автомобили

 

Документ Дата на публикуване Час на публикуване
Решение за откриване на процедура
1/2/2018
12:01
Борсов договор 16/4/2018 13:22
Обявлението за възложена поръчка 16/4/2018 13:25

 

МОТИВИ

към Присъда № 39 от 16.11.2017 г., постановена по НОХД № 408 по описа за 2016 година на Окръжен съд – Хасково

Съдебното производство е образувано по внесен от Окръжна прокуратура – Пловдив обвинителен акт против Г. ***, по обвинение за това, че на 14.05.2015 г. в гр. Хасково, в качеството на длъжностно лице – кмет на Община Х., противозаконно (в нарушение на разпоредбите на: чл. 196, ал. 8 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) „За недвижими културни ценности установяването на състоянието им и последващите мерки и процедури се извършват по реда на Закона за културното наследство“; чл. 197, ал. 1 ЗУТ „Извън случаите на този раздел собственик може да премахне свой законен строеж,… , а когато строежът е обект на културно – историческото наследство – след съгласуване с Министерство на културата при условията и реда на чл. 126, ал. 6“; чл. 83, ал. 5 от Закона за културното наследство „Преместване, премахване изцяло или частично на недвижима културна ценност, …, се разрешават по реда на Закона за устройство на територията, след положително становище и при условия, определени от органа по ал. 3“ – „министъра на културата или оправомощени от него длъжностни лица“), е дал разрешение за разрушаването на културна ценност – издал е Заповед № 514/14.05.2015 г., с която е наредил да бъде премахната сграда, намираща се в гр. Хасково, ул. „Дунав“, кв. 44, с идентификатор 77195.706.505.8, намираща се в поземлен имот 77195.706.505 – Хасковски затвор със застроена площ 417 кв.м., построена през 1892 г., обявена за паметник на културата с историческо значение, със статут на историческа недвижима културна ценност категория „национално значение“, включена в Списъка на историческите паметници в Хасковски окръг, обнародван в ДВ бр. 36 от 1970 г. под № 35, на стойност 89 000 лв., като е последвало разрушаването на културната ценност – престъпление по чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 вр. чл. 93, т. 1, б. „б“ НК.

Съдебното производство протече по реда на глава XXVII, чл. 371, т. 1 НПК.

Независимо от факта, че в съдебното производство не са предявени и приети за съвместно разглеждане граждански искове, за пълнота и с оглед принципа на служебното начало, съдът намира за необходимо да обсъди и въпроса за фигурата на ощетеното юридическо лице в настоящото наказателно производство. За образуваното съдебно производство бяха уведомени Министрество на културата и Община Хасково. Видно от материалите по ДП № 164/2015 г., с протокол от 09.05.2016 г. (л. 59, том ІХ), на основание чл. 227 НПК разследването е предявено на Министерство на културата, представлявано от пълномощника му Й. Н. Н., същото в качеството на ощетено юридическо лице. Настоящият съдебен състав счита, че независимо от извършеното предявяване от разследващите органи на материалите по разследването, в настоящото наказателно производство не е налице такава фигура, като съображенията в тази насока са следните: Подсъдимият Г.И. е привлечен към наказателна отговорност за извършване на престъпление по чл. 278б, ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 93, т. 1, б. „б” от НК. Систематичното място на този престъпен състав в НК е в глава VІІІ „Престъпления против дейността на държавни органи, обществени организации и лица, изпълняващи публични функции”, раздел І „Престъпления против реда на управлението”. Следователно, родов обект на престъпленията, регламентирани в този раздел, са обществените отношения, касаещи реда на управлението и обезпечаващи законосъобразното му протичане. С деянието по чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 НК непосредствено се засягат онези обществени отношения, които се отнасят до специфичния ред за даване на разрешение за унищожаване, разрушаване, повреждане, видоизменение или износ на културна ценност, респ. настъпването на тези последици. Елемент на тези обществени отношения е въвеждането със закон на задължение за оправомощените длъжностни лица да издават разрешение за извършване на гореописаните действия, само при наличието на определени нормативно предписани изисквания. Тази особеност на непосредствения обект на престъплението намира израз и в формулировката на изпълнителното деяние в престъпния състав на чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 НК. С извършването на деянието се засяга реда на управление, прилаган чрез действията на посочените длъжностни лица, натоварени с предвидени по закон специфични функции. Непосредственият обект на деянието не е свързан със засягането на имуществени или неимуществени права и законни интереси на физически, респ. юридически лица. Следователно, при този вид престъпления липсва фигурата на пострадалото лице, респ. ощетено юридическо такова с произтичащите от това в негова полза процесуални последици. Този извод не се променя и от представените по досъдебното производство писмени доказателства, установяващи действията по управление и разпореждане с предмета на престъплението между отделни публичноправни субекти (решение на Министерски съвет № 653/10.09.2010 г., акт № 6119 за частна държавна собственост от 10.02.2011 г. и акт № 3587 за частна общинска собственост от 20.06.2011 г., л. 347-350, том ІІІ).

Представителите на Окръжна прокуратура – Хасково поддържат обвинението във вида, в който е повдигнато. Прокурор Стоянов счита, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 278б, ал. 3, вр. ал. 2 вр. чл. 93, т. 1, б. „б“ НК. Акцентира се върху обществените отношения, засегнати от престъпленията, касаещи културни ценности и свързани със съхраняване на историческата памет, националната идентичност, научната и познавателната стойност, съдържаща се в материалния археологически или културно исторически обект. Престъпленията по глава VIII, раздел I на НК, против реда на управлението, представлявали посегателства срещу дейността на държавата. Уточнява се, че обществената опасност на тези деяния се състои в уронване авторитета на властта, смущаване на социалните отношения, а имуществената, тоест паричната стойност на предмета на престъплението по чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 от НК нямала каквото и да било значение за определяне на обществената опасност, която засягала самия ред на държавно управление. От събраните по делото писмени доказателства се установявало, че към 14.05.2015 година подсъдимият заемал длъжността „кмет на Община Х., и така имал качеството на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. „б“ НК, годен субект на престъплението, за което е привлечен като обвиняем. Изпълнителното деяние на престъплението по чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 от НК се изразявала в даване на разрешение - дейност, която е елемент от упражняване на административна функция, произтичаща от нормативни актове, осъществявана от длъжностни лица. Издаването на разрешение за физическо въздействие върху недвижим имот пораждало правни последици за определени лица, като им предоставя правото да извършат съответните действия. Твърди се, че не било от значение фактическото изготвяне на съответния документ, което обикновено се извършвало от други лица, например технически сътрудници, юрисконсулти. Актът възниквал като юридически факт със завършване на фактическия състав по издаването му, т.е. подписване на документа от съответното длъжностно лице, като в тази насока нямало значение как е озаглавен документът, който обективира разрешението и с каква конкретна цел е издадено, а същественото било този административен акт да поражда правото за някого определен имот - културна ценност, да бъде разрушен или повреден. В конкретния случай заповедта посочвала, че трябва да бъде премахнат. Без значение за съставомерността на деянието е и за кого конкретно се пораждало правото да извърши съответно въздействие спрямо недвижимия имот - културна ценност. Процесната заповед № 514/14.05.2015 година, издадена от подсъдимия И. в качеството му на кмет на Община Х., представлявала издаване на разрешение за физическо въздействие върху конкретната сграда, бившия Хасковски затвор, която представлява културна ценност и пораждала правни последици за определени лица - да извършат съответни действия, за които се издава разрешението, а именно да премахнат, разрушат сградата на бившия Хасковски затвор. В пледоарията се прави анализ на събраните гласни и писмени доказателства, както и такъв, касаещ обективната и субективна страна на деянието, предмет на обвинението. Изразява се несъгласие със събраните по делото гласни доказателствени средства, че за някои местни граждани тази сграда се явявала свързана само и единствено с политическата история на България след 09.09.1944 година, като тези заявления съдържали намек, че процесната сграда нямала качествата на културна ценност. След проследяване на нормативната уредба, касаеща паметниците на културата, се отбелязва, че след като веднъж процесната сграда била обявена за паметник на културата и нямало последващо обявяване в Държавен вестник, че същата е престанала да има такъв статут, следвало да се приеме за доказано, че към датата на издаване на заповедта от 14.05.2015 година от страна на подсъдимия - кмет на гр. Х. за разрушаване на сградата, последната е имала статут на културно-историческа ценност и е била под специалната закрила на Закона за културното наследство. При издаването на заповед № 514 от 14.05.2015 г. по реда на ЗУТ подсъдимият в качеството си на кмет на Община Х. бил длъжен да направи надлежна проверка и да констатира налице ли са изискуемите от закона правни и фактически предпоставки за допускане извършването на съответната дейност, но в случая било налице нарушение на нормативното правило, което, ако не е било осъществено, е нямало да се стигне до издаване на разрешението за премахване на сградата. Извежда се изводът, че подсъдимият е следвало да съобрази разпоредбите и на Закона за културното наследство, които били специални, но като не сторил това, издал един незаконосъобразен индивидуален административен акт за разрушаване на културната ценност, в изпълнение на който акт е последвало и фактическото разрушаване на сградата – културна ценност. Както в Закона за паметниците на културата и музеите (отменен), така и със Закона за културното наследство, се вменявали на кметовете на общините да знаят кои са културно-историческите ценности, намиращи се на тази територия. В тази връзка държавното обвинение се позовава на чл. 5, ал. 3 от Закона за паметниците на културата и музеите (отм.), чл. 14, ал. 1 от Закона за културното наследство, § 120 от ПЗР към ЗИД на Закона за културното наследство (обнародвани в ДВ бр. 54 от 2011 г.). Допълва се, че е следвало да се представи за разискване и решаване пред Общинския съвет това обстоятелство като собственик на имота. В тази насока прокуратурата се позовава на изготвените снимки от вещите лица, удостоверяващи състоянието на сградата към датата на предаването й от Държавата на Общината през месец май 2011 година. От постъпилото по делото писмо от Министерство на културата с вх. № 2764/2017 година се установявало, че по така наречената съгласувателна процедура, Министерството на културата не е дало становище, въпреки че такова следвало да бъде изискано от подсъдимия. С друго писмо на директора на НИНКН вх. № 3012/2017 година по описа на Окръжен съд - Хасково се установявало, че разпоредбата на чл. 68, ал. 2 от Закона за културното наследство била несъотносима към конкретния имот, поради което и НИНКН не бил задължен да представи на Агенцията по геодезия, картография и кадастър и на Агенцията по вписвания информация за статута на процесния имот като културна ценност. Вината на подсъдимия и неговите умишлени действия по разрушаването на процесния имот се доказвали от събраните по делото безспорни доказателства за това, че подсъдимият към датата на издаване на заповедта, а именно 14.05.2015, е знаел, че сградата представлявала недвижима културна ценност. В подкрепа на това твърдение се сочи интервюто пред ТВ „Рекординг“, дадено от подсъдимия на 07.03.2013 г. пред журналиста М.Н., показанията на свидетелката К.У., свидетеля К., свидетеля Х. и свидетеля Ш.. Обстоятелството, че изпратените до Община Х. писма от различни ведомства, в които се обсъждала съдбата на сградата като недвижима културна ценност и евентуалното й възстановяване като музей, упорито и систематично не били входирани в Община Х. по времето, през което И. бил кмет, което представлявало една индиция за това, че подсъдимият не искал да съществуват каквито и да било документи, в които да се споменава статутът на имота като недвижима културна ценност, за да можел, ако се наложело, да оправдае предварително намислените от него действия във връзка с разрушаване на сградата в нарушение на закона. Прокурор Стоянов набляга върху противоречията в показанията на разпитаните в съдебно заседание свидетели - бивши служители на Община Х., които не споделяли всичко, което им е станало известно по фактите от предмета на делото, което налагало внимателното им обсъждане, поради което следвало да бъдат отхвърлени като недостоверни в тези им части, в които се твърдяло, че кметът нямало как да знае и не знаел, че сградата представлява културна ценност. Цитират се показанията на свидетелката С.С., на свидетелката Н.М. и на свидетеля И.О.. Тези показания обслужвали издадената незаконосъобразна заповед, като не било случайно, че комисията по ЗУТ, в това число св. О., не направили каквито и да било снимки, нямало какъвто и да било снимков материал, удостоверяващ в какво състояние е имотът. Също така не било случайно, че в инкриминираната заповед от 14.05.2015 г. не бил посочен Констативния протокол от месец март 2015 г., който следвало формално да бъде актуален, а бил посочен само предходният от месец октомври 2014 г. - 7 месеца преди това. Самият О. споделил пред съда, че лично бил проверил заповедта от 14.05.2015 година, без да казвал с кого, преди да бъде поднесена за подпис на кмета, но въпреки това свидетелят допуснал в заповедта да липсва по-актуалният протокол за обследване на сградата. О. заявил, че устно от кмета на Х., му било възложено да извършва проверки за състоянието на сградата – всичко било извършено по устни нареждания, без да има писмено доказателство, основаващо се на закона, кое точно налагало да се извърши проверка за състоянието точно на тази сграда. В заповедта от 14.05.2015 г. се цитирал констативен протокол с дата близо 7 месеца преди издаването й, липсвал съгласувателен подпис на директора на Дирекция „Правна” към Община Х. и препис от нея не бил връчен на собственика, т.е. нямало данни Общински съвет – Хасково да е запознат с резултатите от извършената проверка. Според държавното обвинение Общински съвет – Хасково не е бил уведомен за издадената заповед от 14.05.2015 г., за да се запази в тайна случващото се. Възлагане изпълнението на заповедта за разрушаване на сградата на Общинско предприятие „Екопрогрес“ също било устно. В заповедта от 14.05.2015 г. неслучайно липсвало възлагане на Общинско предприятие „Екопрогрес“ за изпълнение и премахване на сградата - бивш Хасковски затвор, тъй като това позволявало заповедта да остане скрита, да не се завежда и администрира деловодно или това да стане впоследствие, а да се предаде на ръка с устно указание да се изпълни. Прокуратурата се позовава и на показанията на свидетелката Д.В. в с.з. от 06.04.2017 г., която колебливо обяснила, че изготвения акт за частна общинска собственост се съгласувал от св. М., но не си спомняла точно дали е съгласувала с нея да не се вписва предназначението на сградата, че е затвор. Също така свидетелката В. изрично заявила при разпита си, че е получила от свидетелката М. не цялата преписка, а определени материали. От това следвал извод, че на практика от тези служители несъмнено се искало да не задават много въпроси, а да извършват действия във вид, предварително определен от ръководството, в частност от подсъдимия Г.И., който възлагал тези задачи и сам заявил, че с ясно съзнание подписал заповедта за премахване на сградата, от изпълнението на която последвало безспорно изменение и в обективната действителност, а именно предвиденият в разпоредбата на чл. 278б, ал. 3 от НК съставомерен резултат - разрушаване на самата сграда. Особено ударение се поставя върху обстоятелството, че обвинението не било за това, че общината като собственик на имота е разпоредила той да бъде премахнат, т.е. разрушен в нарушение на Закона за културното наследство, защото в такъв случай следвало да има решение на Общински съвет – Хасково, акт, постановен от колективен орган. Обвинението по конкретното дело било за длъжностно престъпление. Кметът като длъжностно лице, а не като собственик на имота, издал заповед за неговото разрушаване, независимо че ставало дума за културна ценност и че се нарушават императивни норми от Закона за културното наследство, от което последвало и фактическо разрушаване на сградата. В заключение се обобщава, че описаното в обстоятелствената част на обвинителния акт било извършено и представлявало престъпление по смисъла на чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 вр. чл. 93, т. 1 б „б“ НК, тъй като подсъдимият тогава имал качеството на длъжностно лице. Отправя се искане за признаване на подсъдимия за виновен. Относно вида и размера на наказанието следвало се приложи чл. 54 НК с оглед обществената опасност на деянието и на дееца. По отношение на последния се сочи наличието на смекчаващо обстоятелство - неговото чисто съдебно минало, но друго смекчаващо обстоятелство не се установявало, а у подсъдимия липсвала изобщо самокритичност, поради което целите на наказанието, визирани в разпоредбата на чл. 36 НК можели да бъдат постигнати с налагане на наказание „лишаване от свобода“ в размер до 3 години, чието изпълнение да се отложи по реда на чл. 66, ал. 1 НК със съответен изпитателен срок, второто наказание „глоба“ да бъде наложено с максимално предвиденият размер на 5 000 лева, относно предвиденото кумулативно наказание „лишаване от право да заема държавна или обществена длъжност“ се предлага да му бъде наложено лишаване от право да заема държавна или обществена длъжност“ за срок от 3 години.

Другият представител на Окръжна прокуратура – Хасково, прокурор Гугушев, също поддържа обвинението във вида, в който е повдигнато. Според него по делото се доказало по категоричен и несъмнен начин фактическото обвинение, а именно посочените в обстоятелствената част факти, по които подсъдимият следвало да се защитава. Изброяват се в последователен ред основните факти на обвинението - сградата, намираща се на ул. „Дунав“ кв. 44, Хасковски затвор, към датата 14.05.2015 г. представлявала недвижима културна ценност по смисъла на Закона за културното наследство, като нейната материална стойност и всички обстоятелства в тази посока били ирелевантни по делото; към 14.05.2015 година подсъдимият заемал длъжността „Кмет на Община Х.“, в това си качество като длъжностно лице подсъдимият е издал заповед № 514 от 14.05.2015 г., с която наредил горепосочената сграда да бъде премахната; заповедта не била съгласувана с министъра на културата или оправомощено от него лице, като били нарушени изрично посочените в обвинителния акт разпоредби от Закона за културното наследство; в пряка причинно-следствена връзка от нареждането с тази заповед, издадена от подсъдимия, последвало разрушаването на сградата. По отношение на наказанието по вид и размер се присъединява към предложените такива от прокурор Стоянов.

В заключителната си пледоария защитникът на подсъдимия, адв. Сименов, акцентира върху обстоятелството, че нито един от свидетелите не могъл пред съда да каже защо сградата на Хасковския затвор се е превърнала в паметник на културата със съответните решения и вписване в Държавен вестник, включително специалистите в тази област от Института за паметниците на културата не могли да кажат каква е обосновката. Тя се съдържала в научно-мотивираното предложение за обявяване на историческите паметници в Хасковски окръг от 1969 г. - т. 35 Хасковския затвор, съгласно което сградата била строена за турска казарма, имала е 40 килии, после вече преоборудвана в затвор, като се използвал за склад. На базата на това становище и протокола от заседанието на Съвета за опазване на паметниците на културата, което е проведено на 19.10.1969 г. Хасковският затвор бил обявен за недвижим паметник на културата с ДВ от 1970 г. Приема се за безспорен фактът на обявлението в ДВ от 1970 г., но на него се противопоставя обнародването в ДВ през 2000 г. на Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, който визирал периодът 09.09.1944 г. – 10.10.1989 г. Излага се тезата, че процесната сграда била паметник на културата, обявен за такъв като комунистически, заради това, че дейци на Революционното работническо движение, лежали в този затвор. След публикуването на цитирания закон ДВ бр. 37 от 05.05.2000 г., влязъл в сила, от този момент нататък голяма част от действията на управниците за периода, в който е обявен за престъпен комунистическият режим, не можели да бъдат приети като законосъобразни. Изрично се пояснява, че подобно твърдение не означавало, че с този закон се отменяли всички нормативни актове от този период, но във всеки случай тяхната правна сила будела съмнение. От обективна страна формално били налице част от елементите на състава на престъплението по чл. 278б, а именно, че към 14.05.2015 г., когато сградата на затвора заедно с другите сгради в комплекса били премахнати, все още по публикацията в Държавен вестник от 1970 г. по инерция Хасковският затвор се водел недвижим паметник на културата. Липсвали последващи заповеди и други разпореждания на Министерството на културата, с които този статут да е бил променян. Неоспорими били фактите, че към 14.05.2015 г. подсъдимият имал качеството на длъжностно лице по смисъла на чл. 93 НК, а именно Кмет на Община Х.; че той подписал заповед № 514 от 14.05.2015 г., на базата на която сградата била премахната. Особено внимание се отделя на субективната страна на деянието. За престъплението по чл. 278б бил необходим пряк умисъл - лицето, извършило деяние по чл. 278б от НК, трябвало да съзнава, ясно да цели именно премахването на недвижим паметник на културата. Съответното длъжностно лице трябвало да е наясно, че съответното недвижимо имущество към момента, в който се премахва, има този статут. Защитата набляга върху историческата съдба на военните имоти в по-новата история на България, като сочи, че с оглед местоположението си, казармите някога били строени в покрайнините на съответните населени места, но урбанизацията и увеличаването размерът на градовете, водел до това, че вече голяма част от тези поделения заемали доста апетитни територии в съответните населени места. Естествено било кметът на града, ако той действително се интересувал от съдбата на това населено място, да се поинтересува какво става с тази казарма, за която никой не полагал грижи, Министерството на отбраната не отделяло средства, не било и общинска собственост. В кадастъра по онова време това се водело обект със специално предназначение, както били обозначени всички военни обекти в старите кадастрални карти. През 2009 г. бил приет новият Закон за културното наследство, като всички нормативни актове преди това се явявали отменени и нямали никакво отношение към събитията, които са се развили след 2011 г. Община Хасково години наред правила опити да придобие този имот. Той включвал както сградата на бившия Хасковски затвор, така и други сгради от казармата на съответно военно поделение. В хода на съдебното производство бил направен опит нещата да се изместят към това какво е било състоянието на сградата към момента на нейното премахване. Тези обстоятелства били правно ирелевантни, защото състоянието на сградата нямало никакво отношение към обвинението по чл. 278б и дори и същата да се намирала в идеално състояние, премахването й, ако е паметник на културата, съставлявало престъпление по чл. 278б от обективна страна. Състоянието на сградата, фиксирано в протоколите, приложени по делото от съответната комисия, имали отношение само и единствено за това дали има извършено длъжностно престъпление и дали е спазена процедурата по чл. 195 от Закона за устройство на територията. В конкретния случай, заключението на комисията било, че сградата е опасна, нейното състояние е такова, че може да предизвика инцидент и на базата на тези протоколи съгласно изискванията на закона подсъдимият издал съответната заповед за премахване на сградата. По-съществено значение за фактическата обстновка имала процедурата, проведена за предаването на имота, който бил изключителна държавна собственост първоначално, след което преминал в частна държавна собственост и след това с него се разпоредили, като го предали на Община Хасково в собственост и бил издаден акт за частна общинска собственост. Тази процедура продължила доста време и именно в този период бил приет новият Закон за културното наследство, затова всички останали нормативни актове от предшестващи периоди нямали никакво отношение към конкретния казус. В хода на прехвърлянето на имота се развила и съгласувателна процедура, в която участвал Министерският съвет и отделните министерства. Защитата сочи, че всички отделни министерства отговорили на съгласуването, само Министерството на културата, не било отговорило. Обосновава се, че това била първата индиция за това, че Министерството на културата въобще не го интересувала съдбата на Хасковски затвор. След това имотът станал собственост на Община Хасково. Всички свидетели от Областната управа потвърдили, че при тази процедура никой по никакъв повод не споменал, че в имота има паметник на културата. В § 11 на приетия през 2009 г. Закон за културното наследство бил предвиден 3-месечен срок, в който по-рано Националният институт за паметниците на културата (сега Национален институт за недвижимо културно наследство), трябвало да изпрати информация на Агенцията по вписвания, респективно Агенция по кадастър, която информация да бъде нанесена по партидите на имотите недвижим паметник на културата. На отправеното запитване в хода на съдебното производство Агенцията по вписвания отговорила ясно и категорично, че не е получавала такава информация, респективно нямало такава информация и в кадастъра. Задължението на Министерството на културата в лицето на НИНКН не било изпълнено. Едва след като Министерството на културата изпълнело неговите задължения, в много по-продължителен срок от време общините били длъжни по силата на § 120 да изпратят информация на Министерство на културата за това какво е положението с тези паметници на културата. Подобна информация не се споменавала и в кореспонденцията между Министерство на отбраната и Община Хасково, въпреки че общината към 2009 - 2010 г. иска вече имотът за жилищни нужди, а не като музей. От тези съображения се изтъква, че нито Министерството на отбраната, нито Министерството на културата, нито Министерски съвет имали нещо против имотът да бъде използван за жилищно строителство, защото при тази обосновка били предоставили имота на Община Хасково и в нито един от документите, нито в акта за държавна собственост, нито в документите, свързани с предаването на имота на Община Хасково, не се споменавало, че в този имот има сграда с особен статут - паметник на културата, а това било задължение на Държавата. Не се спори, че подсъдимият бил кмет на Община Х. в продължение на ** години; за това, че Хасковският затвор е паметник на културата се е говорило; за даденото от подсъдимия интервю пред ТВ „Рекординг“. Нито в кадастралната карта, нито в Агенцията по вписвания, нито в актовете за държавна, а в последствие общинска собственост било споменато, въпреки че е задължение на Държавата, че Хасковският затвор към 2015 г. или към 2011 г., когато е предаден имотът на Общината, бил паметник на културата. От 1970 г., от 1989 г. и след това от 2000 г., когато е обявен комунистическият режим за престъпен, изминало доста време, но горните обстоятелства не се променили. Било очевидно, че Държавата в лицето на Министерство на културата и Института за културното наследство, не си били свършили работата в конкретния случай. Още повече, че състоянието на сградата имало отношение към конкретния казус, най-вече заради това, че след предаването й е било грижа на Община Хасково да реши какво да прави с този сграден фонд в зависимост от неговото състояние. Държавата за 40 години от момента на обявяването на тази сграда за паметник на културата до 2011 г. не била положила абсолютно никакво усилие за неговото съхраняване, а като негов собственик това било нейно задължение. В самата обосновка за Хасковския затвор, пишело, че той е склад. От значение към казуса било състоянието на сградата и най-вече за това в какъв вид е получен имотът и какво е могла да направи Община Хасково. От експертизите по делото се установявало наличието на прораснали дървета в сградите, с полуразрушен покрив. Сградата определено можела да бъде опасна, но това имало отношение към самото премахване и дали са били прави лицата, които са съставили съответните протоколи. Подсъдимият само на базата на тези протоколи разпоредил и издал заповедта тези сгради да бъдат премахнати. В тази насока се твърди, че от субективна страна не е осъществен състава по чл. 278б, защото към деня, когато е издадена заповедта от 14.05.2015 г., документално съгласно изискванията на Закона за културното наследство не били налице необходимите атрибути в Агенцията по вписвания и Агенцията по кадастър за това, че в съответния имот, по който е започнала процедура по чл. 195 от ЗУТ, имало паметник на културата. Това дало основание на кмета да издаде разпореждане за премахване на сградите, без да провежда съгласувателна процедура с Министерството на културата, защото в нито един от документите, които се визирали в закона, не било отразено, че става дума за паметник на културата. Инкриминираната процесна заповед била изготвена не от кмета, а от юристите на общината и отсъствието на подпис на самата заповед не означавало, че не е била съгласувана. Това са специалистите, които трябва да подготвят заповедта и да дадат информация на кмета дали има някакъв проблем. С поддържането на тезата, че не е налице субективната страна по чл. 278б, се отправя искане за оправдаването на подсъдимия И. по предявеното му обвинение по чл. 278б ал. 3 от НК.

Защитникът на подсъдимия - адв. Г. също посочва, че обвинението се явявало недоказано. Напротив, доказало се, че от субективна страна не бил осъществен съставът на престъплението. От цялата преписка, събрана на досъдебното и съдебното производство, се установявало, че Община Хасково искала тези имоти за строителство на жилищни сгради. В преписката категорично, на няколко места, било отбелязано, че Община Хасково и лично кметът на Община Х. не искали тези имоти, където е спомената и сграда – затвор, за музей, а я искали за жилищно строителство. Община Хасково в нито един момент не желаела тези сгради да ги запази като паметник на културата. Набляга се върху обстоятелството, че всички разпитани свидетели, които имали пряко участие в цялата процедура, нито един от тях в нито един момент не заявил, че е знаел, че това е паметник на културата. Само били чули, че е затвор, пишело го и в документите, но до там, с което се обосновава тезата, че от субективна страна подсъдимият И. не е извършил престъплението, за което е обвинението, защото тези сгради, предадени безвъзмездно на Община Хасково реално, Държавата след като ги деактувала от публична частна собственост, тя се отказала“ от тях като паметник на културата. В Закона за паметниците на културата изрично било записано, че културните паметници - държавна собственост са публични, т.е. не можело да бъдат държавна частна собственост. С оглед на тези съображения се отправя искане подсъдимият да бъде признат изцяло за невиновен и да бъде оправдан по повдигнатото обвинение.

Подсъдимият И. в своя защита отбелязва, че по делото било налице едно измислено обвинение, което се разиграло в предизборната кампания 2015 г. и представлявало част от една огромна инициатива, продължила от месец февруари до месец май. Изглеждали странни опитите да се втълпи“, че този обект има някаква историческа стойност. В този затвор лежали разбойници, контрабандисти, комунисти, демократи, и изобщо всякакви. Но все пак основната експозиция касаела хора, борци против фашизма и капитализма, тоест ставало дума за комунистическа експозиция. При това обаче не се взело предвид обстоятелството, че през 2000 г. бил приет закон, с който категорично се обявявало, че комунистическият режим бил престъпен. Категоричен е че в качеството си на кмет е имал право да издава устни заповеди, което не водело до тяхната незаконосъобразност.

В последната си дума подсъдимият Г.И. заявява, че знае защо е тук (в съда – бел.м.), но не знае за какво.

Съдът като прецени събраните по делото гласни, писмени и веществени доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

През 1892 г. в гр. Хасково построената преди Освобождението сграда за турска казарма била основно преустроена и започнала да се използва като местен затвор, т.нар. Хасковски затвор. Сградата била разделена на мъжко и женско отделение и се използвала ефективно за нуждите на затворното дело дълъг период от време, като в нея били въдворявани за изтърпяване на наложените им наказания осъдени лица – криминални и политически затворници. Хасковският затвор функционирал в това си качество до първата половина на 50-те години на ХХ в., след което бил закрит и повече не се използвал за нуждите на затворното дело, а самата сграда била предадена от Министерството на вътрешните работи за стопанисване и ползване от Министерството на отбраната. Тъй като сред осъдените лица имало немалко политически затворници, свързани с работническото движение в периода преди 1944 г., в средата на 60-те години възникнал, обоснован от идеологическите настроения по това време, интерес към сградата на бившия Хасковски затвор. Породила се дискусия за мястото и значението на затвора в по-новата история на гр. Хасково, в резултат на което през 1969 г. съществувалият тогава Институт за паметниците на културата изготвя „Научно – мотивирано предложение за обявяване на историческите паметници в Хасковски окръг“. На стр. 12 от предложението под № 35 е предложено обектът „Хасковски затвор“, находящ се на ул. „Дунав“, кв. 44 по плана гр. Х., да бъде обявен за исторически паметник на културата от национално значение. Към момента на изготвяне на предложението сградата на затвора се намирала в района на военно поделение № 25 420 КЕЧ (Квартирно – експлоатационни части) и се използвал като склад. С протоколно решение № 6 от 19.11.1969 г. на Съвета за опазване паметниците на културата научно-мотивираното предложение за обявяване на изброените в него обекти за паметници на културата било прието, включително и в частта за обявяване на сградата на Хасковския затвор за паметник на културата от национално значение. Списъкът с обектите е обнародван в ДВ, бр. 36 от 08.05.1970 г. Сградата е вписана и в Регистъра на историческите паметници в Хасковски окръг, отново под пореден № 35, с посочена категория „национално значение“ (л. 161 – 170, том I, л. 268 – 282, том II, л. 52, том VIII ДП). През 1973 г., е съставен Картон за регистрация на паметник на културата в гр. Х., в който сградата е описана, с посочване на: адреса (ул. „Дунав“ № 5, кв. 44); материалите, от които е изградена; състоянието към момента на регистрацията („запазено“) - л. 146, том I ДП. В изготвен от Дирекция „Културно – историческо наследство“ – Хасково „Списък на паметниците на културата, на които е разрешена реставрация“ е отбелязано, че сградата на Хасковския затвор е реставрирана през 1975 г. (л. 144 – 145, том I ДП). От този момент нататък в Хасковския затвор е изложена музейна експозиция, свързана с историческото минало на сградата, до която са имали достъп всички желаещи да я разгледат. Музейната експозиция, заедно със съдържащите се в нея експонати, е била открита за посетители до 1990 г., когато нейното изложение е преустановено (л. 138, том I, л. 427, л. 430, том III, л. 41, л. 119 и л. 124, том VII ДП) и е била преместена в Регионалния музей.

След обявяването на Хасковския затвор за паметник на културата от национално значение същият има статут на имот – държавна собственост. Към момента на обявяването е в сила чл. 2 от Закона за паметниците на културата (в редакция обн. ДВ, бр. 29 от 1969 г.), съгласно който паметниците на културата могат да принадлежат „…на държавата, на кооперации, на обществени организации и на граждани“, както и чл. 6 от Закона за собствеността (в редакция обн. Изв., бр. 92 от 1951 г.), съгласно който държавни са и имотите „… които нямат друг собственик“. Съгласно Указание на заместник-министъра на Народната отбрана № С – 4 от 02.01.1978 г. сградата на Хасковския затвор е предадена безвъзмездно на Градски народен съвет – Хасково (л. 57 – 66, том VIII ДП). Към момента на фактическото предаване на сградата на ГНС – Хасково няма данни за актуване на имота и съставяне на акт за държавна собственост, съгласно изискванията на чл. 77 – 88 от действащата тогава Наредба за държавните имоти (обн. ДВ бр. 79 от 1975 г., отм. ДВ бр. 82 от 1996 г.), респ. съгласно чл. 21 – 28 от Правилника за държавните имоти (обн. Изв. бр. 59 от 1952 г., отм. ДВ бр. 79 от 1975 г.). Първично актуване за имота е извършено едва през 2000 г., когато е съставен акт за публична държавна собственост № 0104 от 15.03.2000 г. (л. 25, том VIII ДП) за имот, описан като парцел от 97,062 дка застроена и незастроена площ, включващ 61 броя сгради с №№ 1, 2, от 7 до 12, от 14 до 22, 30, 32, 33, от 35 до 41, от 46 до 49, от 51 до 68, 70, 71, 72А, 72 Б, от 73 до 78. Посочено е, че общата застроена площ на сградите е 18348,97 кв.м., същите са преобладаващо едноетажни, с масивна и паянтова конструкция, а като години на построяване са посочени от 1892 г. до 1989 г. В т. 9 от акта, графа „Предоставени права върху имота“ са посочени: разпореждане на МС П – 1427 – а от 07.09.1953 г.; писмо № М – 483 от 12.12.1953 г. на Министерския съвет; писмо № 59 – ВС – 10350 от 26.01.1954 г. на Министъра на вътрешните работи; заповед № 943 от 02.07.1999 г. на Кмета на Община Хасково. С писмо вх. № 6216/27.06.2017 г. по делото са представени изисканите преди това преписи от разпореждане на МС П – 1427 – а от 07.09.1953 г. и заповед № 943 от 02.07.1999 г. на Кмета на Община Хасково. Съгласно първия документ от 1953 г., е разпоредено да се закрият общо единадесет затвора в цялата страна, сред които и съществуващият в гр. Хасково такъв. Възложено е на Министъра на вътрешните работи (съгласувано със съответния подпредседател на Министерския съвет, въз основа на заявките на министерствата, централните ведомства и обществени организации и председателите на изпълкомите при окръжните народни съвети) да определи на кои държавни учреждения, обществени или стопански организации да бъдат предоставени за ползване помещенията на закритите затвори. С втория документ (заповед на Кмета на Община Х.) е одобрено изменението на регулационния план на кв. 250а по плана на гр. Хасково, като са обособени нови парцели, сред които парцел XI (за имот с пл. № 8619) – „за МО“ и парцел XII (за имот с пл. № 8621) – „за КОО и озеленяване“. В съпроводителното писмо с вх. №6216/27.06.2017 г., с което двата документа са изпратени, е посочено, че от Министерството на вътрешните работи през 1999 г. е предоставено на МО писмо № М – 483/12.12.1953 г. на Министерски съвет (цитирано в т. 9 от акта за публична държавна собственост) с ниво за класифицирана информация „секретно“, поради което същото не може да бъде предоставено. В самото съпроводително писмо е възпроизведена част от съдържанието на искания документ, като е посочено, че в същия е описано разпределението за ползване между министерствата и ведомствата на сградите на закритите затвори, а под т. 10 на Министерството на отбраната се предоставя сградата на закрития затвор в гр. Хасково.

В приложение към акта за публична държавна собственост № 0104 от 15.03.2000 г. е посочено, че по отношение на така описания парцел от 97,062 дка за обособена част от имота, представляваща поземлен имот с идентификатор № 77195.706.505 е съставен акт за публична държавна собственост № 1029/11.09.2007 г. (л. 27, том VIII ДП). Препис от акта не е приложен към досъдебното производство и делото. В докладна записка рег. № 22 – 06 – 1251 от 2008 г., изготвена от заместник – министъра на отбраната, е посочено, че по отношение на този акт съдията по вписванията е отказал вписване с мотива, че имота и сградите не са описани съобразно изискванията на Закона за кадастъра и имотния регистър (л. 59, том VIII ДП).

Описанието в акта за публична държавна собственост № 0104 от 15.03.2000 г. на поземления имот, ведно с построените в него сгради, е извършено въз основа на данните по действащия кадастрален и регулационен план на кв. 44, ул. „Дунав“ в гр. Х.. Към този момент поземления имот и всички построени в него сгради, включително и сградата на Хасковския затвор, са стопанисвани и ползвани от Министерство на отбраната, в чиито ведомствени регистри имотът е описан като „ВР 1492 – част – гр. Хасково, ул. „Дунав“ № 1“ (л. 466, том IV ДП). По отношение предназначението на описания като „ВР 1492“ имот е посочено, че става дума за бивш складов район (бел. – съкращението „ВР“ означава „военен район“, според приетата военна терминология).

За периода от 1999 г. до 2015 г. подсъдимият Г.И. заемал длъжността Кмет на Община Х., в рамките на четири последователни мандата: мандат 1999 – 2003 г., мандат 2003 – 2007 г., мандат 2007 – 2011 г. и мандат 2011 – 2015 г. (л. 181 – 185, том VII ДП).

С писмо изх. № 2178 от 23.07.2001 г. на Областния управител на Област Х., адресирано до подсъдимия И., в качеството му на Кмет на Община Х., е изпратен списък на имоти – държавна собственост на Министерството на отбраната, нуждата от които е отпаднала. Посочен е срок до 26.07.2001 г., в рамките на който е дадена възможност за представянето в Областна администрация – Х. на искане за безвъзмездно прехвърляне на недвижимите имоти по реда на чл. 54 ЗДС. Към писмото е приложен списък на освободени и предстоящи да се освободят войскови райони (ВР), обекти и терени, приети от Изпълнителна агенция „Управление на ЧДС на МО“. В списъка на административен адрес гр. Хасково, ул. „Дунав“ № 1, под пореден номер 65, е посочен имот, представляващ ВР (войскови район) 1492 ч, с общо 24 на брой сгради и площ от 17,64 дка. В графа № 7 от списъка „Предназначение на имота“ липсва отбелязване, т.е. не е посочено предназначението на имота (л. 453 – 455, том IV ДП).

Отговор на запитването е представен с писмо изх. № 106 – 25 – 229/21.12.2001 г. от подсъдимия И., в качеството му на Кмет на Община Х., и адресирано чрез Областния управител на Х. област до Министерството на регионалното развитие и благоустройството. С писмото е изпратено като приложение решение № 375/13.12.2001 г. на Общински съвет – Хасково, с което е дадено съгласие на основание чл. 21, ал. 1, т. 8 ЗМСМА Община Хасково да придобие безвъзмездно недвижими имоти – държавна собственост, представляващи: Казармен район – гр. Хасково, включващ 39 бр. сгради с обща застроена площ 10425 кв.м. – ВР № 1494 и земя; ВЖК – гр. Хасково, включващ 13 броя сгради – ВР № 1495 и земя; Складов район – гр. Хасково – поделение 36210 – ВР № 1495 и земя; Казармен район – гр. Хасково, местност „Кенана“, включващ 3 броя сгради, зем. тер. 245 дка – ВР № 2625 (л. 458, л. 546, том IV ДП). Инициативата за придобиване на собствеността върху недвижими имоти – държавна собственост на Министерството на отбраната, нуждата от които е отпаднала, е възобновена едва през 2004 г., когато с писмо изх. № 04 – 11 – 5 от 21.09.2004 г. подсъдимият И. е уведомил Министъра на отбраната, че след първоначалното решение № 375/13.12.2001 г. е взето последващо решение № 175/17.09.2004 г. на Общински съвет – Хасково за безвъзмездното придобиване на още два допълнителни имота: ВР № 1493 Б, включващ 53 сгради, прилежащ терен с площ от 120 дка; ВР № 1492 ч на ул. „Дунав“ № 1, включващ 24 сгради и прилежащ терен с площ от 17,64 дка. В писмото е посочено, че необходимостта от тези имоти за Община Хасково е голяма във връзка с жилищното строителство в града и решаването на наболелите в това отношение социални проблеми на населението. Към писмото е приложено решение № 175/17.09.2004 г. на Общински съвет – Хасково, чието съдържание е възпроизведено дословно в самото писмо. В решението е посочено, че Общински съвет – Хасково упълномощава Кмета на Община Х. да извърши всички необходими действия по придобиване на имотите (л. 546, том IV ДП). Кореспонденцията е продължена с писмо вх. № 04 – 11 – 5/27.01.2005 г., с което министърът на отбраната е уведомил подсъдимият И.,***, че е изготвена концепция за дейността на Изпълнителна агенция „Държавна собственост“ при МО, съгласно която за посочените два имота (ВР 1493 Б и ВР 1492 – част) са предвидени разпоредителни действия продажба, респ. замяна (л. 461, том IV ДП). Една година по-късно, с писмо изх. № 06 – 25 – 20/31.01.2006 г., подсъдимият И. е отправил молба до Министъра на отбраната за преразглеждане на искането за безвъзмездно придобиване на двата имота (л. 462, том IV, л. 69, том VIII ДП). Аналогично е съдържанието и на писмо с изх. № 06 – 25 – 52/21.03.2006 г. (л. 464, том IV ДП).

В писмо изх. № 18 – 00 – 15 от 21.03.2006 г. Министърът на отбраната е разяснил на Областен управител на Област Х., че имот ВР 1492 – част, находящ се в гр. Х., ул. „Дунав“ № 1 представлява урегулиран поземлен имот от 97.062 дка, застроен със 61 броя сгради, съгласно АПДС № 0104/15.03.2000 г. за целия район, който включва освободена и действаща част, като част от имота е предоставен на Изпълнителната агенция за изпълнение на нейните функции. В същото писмо е засегнат и въпрос, касаещ неиздаването на скици за имот ВР 1492, като е посочено, че е инициирана процедура по чл. § 6, ал. 6 (отменена понастоящем) от Преходните разпоредби на ЗУТ и във връзка с § 4 от Наредба № 14/23.07.2001 г. на МРРБ за попълване на кадастралния план на града, във връзка с което е била необходима скица за имот ВР 1492. Уточнено е, че до момента на изпращане на писмото скица не е издадена от общинската администрация, въпреки че са изтекли всички срокове, а това обстоятелство от своя страна възпрепятствало съставянето на акт за публична държавна собственост за освободената част от ВР 1492 (л. 466, том IV ДП).

Паралелно с водената по-горе кореспонденция за прехвърляне на собствеността върху имота е даден ход на процедура по изработване на задание за възлагане на нов общ устройствен план на гр. Х. и неговото землище. В тази връзка с писмо изх. № 04 – 04 – 2/02.10.2006 г. е отправено запитване до Директора на Националния институт по паметниците на културата да бъдат предоставени на Община Х. изходни данни и допълнителна информация относно декларираните и обявени индивидуални и групови паметници на културата, резервати и местности с културно-историческо наследство на територията на град Хасково и неговото землище. Писмото е подписано от подсъдимия И. ***. Постъпил е отговор вх. № 04 – 04 – 2/14.12.2006 г., адресиран лично до подсъдимия И., с който е изпратена извадка от справочника за недвижимото културно-историческо наследство в гр. Хасково, съдържаща списък на обектите със статут на паметници на културата съгласно чл. 12, т. 2 ЗПКМ (отм.). Посочено е, че техническите данни за паметниците на културата – адрес, квартал, планоснимачни номера и др. са към датата на придобиване на статута им, поради което е отправена молба за получаване на обратна информация за тяхното актуализиране. Налице е изрично уведомяване, че на основание чл. 20, ал. 4 и чл. 21, ал. 1 ЗПКМ (отм.) и чл. 7, ал. 1, т. 7 и чл. 19, т. 1, б. „б“ от Правилника за устройството и задачите на НИПК (ДВ, бр. 28/2000 г.) промяната в предназначението и инвестиционните инициативи за намеса, включително при делба, в паметниците на културата и тяхната среда, както и проекти за ново строителство в техните граници и охранителни зони, преди одобряване, задължително следва да се съгласуват с НИПК. Към писмото е приложен списък – извадка на обектите със статута на паметници на културата на територията на гр. Хасково, като под № 4 е посочен обект „Хасковски затвор“, ул. „Дунав“, кв. 44, обявен с ДВ бр. 36/1970 г. за исторически паметник с категория от „национално значение“ (л. 206 – 208, том VII ДП). Писмото е постъпило в Община Хасково и е било надлежно входирано в регистратурата с получаване на входящ номер – 04-04-2 от 14.12.2006 г..

Във връзка с уведомлението, че посочените имоти са предвидени за продажба или замяна, от Община Хасково е заявен интерес за закупуването на имот ВР 1494, гр. Х., ул. „Булаир“ № 2 – 4, и имот ВР № 1492, гр. Хасково, ул. „Дунав“ № 1 – писмо с изх. № 04 – 11 – 2/16.02.2007 г. (л. 467, том IV ДП). През същата година са предприети действия за ново актуване на имота. В производството по утвърждаване на проект на акт за публична държавна собственост е изготвена докладна записка рег. № 22 – 06 – 1251/2007 г. от заместник-министъра на отбраната, адресирана до министъра на отбраната, в която е посочено, че е съставен акт за поземлен имот с идентификатор № 77195.706.505, част от ВР 1492 – гр. Хасково, като същият представлява имот с отпаднала необходимост за българската армия. В докладната записка е отбелязано, че съгласно Указание на заместник – министъра на Народната отбрана № С – 4 от 02.01.1978 г. е предоставена безвъзмездно част от ВР 1492 (бивш затвор) на Градски народен съвет – Хасково. С писмо рег. № 22 – 06 – 1251 от 03.09.2007 г. Изпълнителна агенция „Държавна собственост на МО“ е предоставила в дирекция „Военна инфраструктура“ документи за съставяне на акт за държавна собственост за имота. По отчетна форма № 2 за сгради под № 8 е била отразена сграда - „затвор, която не се стопанисва от МО“ (л. 57, том VIII ДП).

С писмо изх. № 12 – 04 – 3/05.09.2007 г. подсъдимият И. в качеството си на Кмет на Община Х. е обосновал искането за придобиване на имота с удовлетворяване социалните нужди на населението на общината. В писмото са изтъкнати аргументи, че броят на картотекираните граждани, чакащи да закупят общински жилища, надхвърля възможностите за предоставяне на такива и във връзка с изпълнението на социалната си програма Община Х. е започнала изграждането на 5 жилищни блока и 15 броя еднофамилни редови жилищни сгради. Посочва се, че идеята за безвъзмездното придобиване от държавата на имот ВР № 1492ч на ул. „Дунав“ № 1 съгласно решение № 175 от 17.09.2004 г. на Общински съвет – гр. Хасково е продължение на тази социална програма, като има намерение върху посочения терен да се построят още 12 жилищни блока за социално слаби семейства и обслужващ ги търговски център на стойност 9 800 000 лв. (л. 70, том VIII ДП).

Впоследствие е съставен акт за публична държавна собственост № 1045 от 27.02.2008 г. (л. 84, том VIII ДП) за поземлен имот от 4955 кв.м., представляващ съгласно одобрената през 2006 г. кадастрална карта имот с идентификатор № 77195.706.505, застроен с 10 броя сгради, изчерпателно описани с отбелязване на техния идентификатор и площ. Като административен адрес на имота е посочена ул. „Дунав“ (без номер). В т. 13 „Забележки“ изброяването на сградите е продължено, като е описана и сграда с идентификатор № 77195.706.505.8, посочена като „Затвор“, със застроена площ от 417 кв.м., на един етаж, с масивна конструкция и година на построяване – 1892 г. В т. 4 от акта „Местонахождение на имота“ е посочено, че описанието е извършено съгласно скица № 11160/30.08.2007 г., издадена от Служба по кадастър – Хасково. Видно от съдържанието на скицата (л. 85, том VIII ДП), съгласно данните от кадастралната карта и кадастралните регистри, начинът на трайно ползване на имота е „За друг вид имот със специално предназначение и ползване“, а за сграда с идентификатор № 77195.706.505.8 предназначението е „Сграда със специално предназначение“.

След актуването на имота и вписването на новия акт за държавна собственост, са продължени преговорите между Община Х.и Държавата за придобиване на имота. Инициатива за продължаването им е проявена и от страна на Областния управител на Х. област. С негово писмо изх. № РД – 07 – 934 от 02.04.2008 г. е поискано становище от страна на Министерството на отбраната относно освобождаване и предаване на имота. В писмото е посочено, че с цитираното по-горе Указание на зам.-министъра на народната отбрана от 02.01.1978 г. на ГНС – Хасково е предаден безвъзмездно част от войскови район № 1492 (бивш затвор), предаването е извършено с протокол-опис от 18.01.1978 г., но все още продължава да се ползва от структурите на Народната отбрана. В писмото е отбелязано изрично, че в ДВ бр. 36/1970 г. имотът е включен в списъка на историческите паметници в Хасковския окръг и във връзка с това идеята на общината била след предаването на имота същият да бъде възстановен като музей, за което Областният управител бил уведомен от Община Хасково с писмо вх. № РД-07-934 от 25.03.2008 година (л. 61, том VIII ДП). В отговор на писмото на Областния управител е изготвена докладна записка с изх. № 62 – 00 – 1686/21.04.2008 г. от Изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Държавна собственост на МО“. Докладната записка е адресирана до Министъра на отбраната. В нея е посочено, че действително сградата е включена в списъка на историческите паметници и е трябвало да бъде превърната в музей, но от момента на обявяването й за исторически паметник тази процедура не е била осъществена. Посочено е, че ИА „Държавна собственост на МО“ е приела части от ВР 1492 с протоколи от 13.01.1998 г. и 27.01.2000 г., като имотът е бил предоставен на агенцията за изпълнение на нейните функции. За последващите 10 години (т.е. от 1998 г. до 2008 г.) отново не били предприети действия по превръщането на бившия затвор в музей. Докладната записка се позовава на писма с №№ 06 – 25 – 20/31.01.2006 г. и 12 – 40 – 3/05.09.2007 г., адресирани до министъра на отбраната, с които подсъдимият И. в качеството си на Кмет на Община Х., е поискал безвъзмездното предоставяне на имота за жилищно строителство и търговски център, без да се споменава превръщането на сградата на бившия затвор в музей, като през това време имотът е бил охраняван със средства на МО. В докладната записка също така се твърди, че Община Хасково издала скица № 4475/24.11.2006 г. за имота на ул. „Дунав“ № 1, в която не било отразено, че сградата е предоставена безвъзмездно на община Хасково през 1978 г. (л. 67 – 68, том VIII ДП). Писмо с изх. № 62 – 00 – 1607/15.04.2008 г. със съдържание, възпроизвеждащо дословно докладната записка, е изпратено от Изпълнителния директор на ИА „Държавна собствеността на МО“ до подсъдимия И. ***, том VIII ДП). Писмо със същото съдържание изх. № 22 – 06 – 205/23.04.2008 г. е изпратено от Министъра на отбраната до Областния управител на Хасковска област (л. 72, том VIII ДП).

Темата за превръщането на затвора в музей е продължена и е предмет на писмо с изх. № 12 – 40 – 1/18.06.2008 г., адресирано от подсъдимия И. до Министерството на отбраната. В писмото отново е посочено, че с ДВ бр. 36/1970 г. сградата е включена в списъка на историческите паметници в Хасковски окръг и идеята на общината е да бъде възстановен като музей. Писмото носи подписа на подсъдимия И. и е подпечатано с печата за Кмет на Община Х. (л. 73, том VIII ДП).

В дискусията относно предстоящото прехвърляне на имота и неговото бъдещо предназначение отношение взема и Регионален исторически музей – Хасково. В докладна записка с изх. № 56/22.05.2008 г., изготвена от и.д. Директор на РИМ – Хасково и адресирана до подсъдимия И. ***, е предложено частта от комплекса, която преди години е била музей отново да бъде възстановена като такъв. Причината за това е, че сградата била исторически паметник, за което към докладната записка е приложена и историческа справка, изготвена от свидетелката К.У.. В същата са дадени изчерпателни подробности относно построяването на сградата, от кога до кога е била използвана като затвор, кога е обявена за паметник на културата (л. 36, том VII и л. 74, том VIII ДП). Докладната записка е изпратена и получена в регистратурата на Община Х., където е заведена с вх. № 45 – 01 – 6/22.05.2008 г. (л. 85, том VII ДП).

Непосредствено след депозиране на докладната записка, през 2008 г. била проведена среща на културните дейци в гр. Хасково, на която присъствали свидетелите И.П., К.У. и подсъдимия И. в качеството си на кмет и поканен като гост. Обсъждали се въпроси, свързани с културата. По време на изказване от страна на подсъдимия И. свидетелката У. поискала думата и отправила въпрос към него какво може да се направи по въпроса със сградата на Хасковския затвор, като отбелязала, че някога в сградата е имало музейна експозиция и същата е паметник на културата. Подсъдимият отговорил, че общината все още не е собственик на имота и следва да бъде уточнен неговия статут.

Известно време след тази среща свидетелката У. имала възможност да се срещне случайно с подсъдимия, като отново му напомнила за сградата и идеята за възстановяването на музейната експозиция. И. отговорил, че по-добре всичко това да бъде описано в кратка историческа справка, която свидетелката да му остави в общината.

Подготвени са докладни записки с изх. № 62 – 00 – 2615 от 11.07.2008 г. и № 22 – 06 – 205 от 22.07.2008 г., които отново преповтарят съдържанието на докладна записка изх. № 62 – 00 – 1686/21.04.2008 г. от Изпълнителния директор на ИА „Държавна собственост на МО“ (л. 80 и л. 87, том VIII ДП).

Междувременно, докато е в ход воденето на преговори между подсъдимия И. *** и държавните институции за прехвърляне на собствеността, е инициирано производство за изменение на подробен устройствен план – план за регулация на кв. 250а в гр. Хасково, засягащо и имота, в който се намира сградата на Хасковския затвор. На основание чл. 130 ЗУТ Министерството на отбраната е уведомено за образуваното административно производство (л. 516, том IV ДП). Министерството на отбраната е имало възможност да изрази становище по проекта, като е изложило своите възражения с писмо изх. № 09 – 00 349 от 18.12.2008 г. По отношение на имотите на ул. „Дунав“ в писмото е посочено, че се предлага да се урегулира цялата територия на бившия УПИ ХI – 8619 в кв. 250а (стар) и на базата на имоти с пл. №№ 9065 и 9066 да се образуват два нови урегулирани поземлени имота, които да бъдат отредени „за специално предназначение“ (л. 525, том IV ДП). Със заповед № 34 от 16.01.2009 г. на Кмета на Община Х. е одобрено изменението на част от плана за улична регулация и плана за регулация на кв. 250а, съгласно който по ул. „Дунав“ между о.т. 1023 и о.т. 3239 се прокарва осова линия; променя се уличната регулационна линия северно от о.т. 126 – о.т. 1023, в следствие на което се променят очертанията и размерите на кв. 250а; променят се очертанията и размерите на УПИ ХI, като вътрешните регулационни линии се поставят в съответствие с източната, северната и южната имотни граници на поземлен имот с идентификатор № 77195.706.503; УПИ XI се отрежда за „специално предназначение“ и в кв. 250а се оформя нов урегулиран поземлен имот – УПИ XII, който се отрежда за „жилищни нужди и обществено обслужване“. Видно от графичната част на проекта към заповедта (л. 524, том IV ДП) в обхвата на УПИ XII са отредени два поземлени имота по кадастрална карта – поземлен имот с идентификатор № 77195.706.505 и разположеният до него поземлен имот с идентификатор № 77195.706.504.

Ново предложение, касаещо имота и построената в него сграда на „Хасковския затвор“, е отправено до Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез Областния управител на Област Х. с писмо изх. № 04 – 15 – 6/01.04.2010 г. В същото е подчертано, че Министерството на отбраната не е заплащало дължима такса за битови отпадъци за военните имоти, разположени на територията на Община Х., в резултат на което дължимата сума е нараснала до 569 271,83 лв. От друга страна, отново е заявен интерес към тези имоти за изграждане на нови хипермаркети, автогара, жилища за социално слаби, за деца и за самотни стари хора. С тези аргументи е отправено предложение за замяна на дълг срещу прехвърляне на собственост върху посочените в писмото недвижими имоти, сред които е и поземлен имот с идентификатор № 77195.706.505 с площ от 4955 кв.м., ведно с построените в него сгради, или алтернативно е поискано безвъзмездното придобиване на имотите. В тази връзка е прието и Решение № 506 от 26.03.2010 г. на Общински съвет – гр. Хасково за започване на процедура по замяна на недвижимите имоти (л. 472, л. 489, том IV, л. 92, том VIII ДП). За да се даде отговор на запитването, е изготвено становище на Главен директор на Главна дирекция „Инфраструктура на отбраната“ с № 09 – 00 – 45/16.04.2010 г., в което е посочено, че ВР 1492 в гр. Х., ул. „Дунав“ се състои от двата имота, съгласно кадастралната карта на населеното място – имот с идентификатор № 77195.706.504 и имот с идентификатор № 77195.706.505. За последния имот е дадено становище, че следва да бъде предоставен на Община Хасково (л. 96, том VIII ДП). Представен е отговор изх. рег. № 09 – 00 – 45/21.04.2010 г. от Министъра на отбраната, в който е уточнено, че Министерството на отбраната подкрепя искането за безвъзмездно предоставяне на поземления имот (л. 481, том IV, л. 101, том VIII ДП). Като последица от това с докладна записка № 09 – 00 – 45/03.05.2010 г., изготвена от Постоянния секретар на отбраната до Министъра на отбраната, е предложено да се стартира процедура по изготвяне на проект на решение на Министерски съвет за предоставяне на общо три имота, сред които е поземлен имот с идентификатор № 77195.706.505 (л. 105, том VIII ДП). В становище от Областен управител на Хасковска област е посочено, че съобразно данъчните оценки на трите имота е целесъобразно по реда на чл. 54 ЗДС да се прехвърли безвъзмездно в собственост на Община Хасково само имот с идентификатор № 77195.706.505, тъй като размерът на данъчната му оценка е достатъчен, за да се покрият задълженията на Държавата към Община Х. за такса битови отпадъци, както е коментирано в първоначалното предложение за прехвърляне на собственост в замяна на опрощаване на дълг (л. 110, том VIII ДП).

Същото искане е отправено и с писмо изх. № 04 – 15 – 6/14.05.2010 г. Прието е и ново Решение № 536 от 30.04.2010 г. на Общински съвет – Хасково за безвъзмездно придобиване на имота (л. 474, л. 493, том IV ДП). По повод на искането в Министерството на регионалното развитие и благоустройството е образувана преписка и е поискано становище от страна на Министерството на отбраната и от Областния управител на Област Хасково (л. 480, том IV, л. 102, л. 109, том VIII ДП). Получен е отговор с рег. № 09 – 00 – 45/21.04.2010 г. от Министъра на отбраната, с който е посочено, че принципно се подкрепя искането за придобиване на имотите, изброени в решението на Общинския съвет, сред които и поземлен имот с идентификатор № 77195.706.505 (л. 481, том IV ДП). В същата насока са и писма с изх. № 04 – 15 – 6/28.09.2010 г., изх. № 04 – 15 – 6/14.09.2010 г., Решение № 604 от 27.08.2010 г. на Общински съвет – Хасково.

Всички становища, доклади и проекти за отчуждаване на имота са изпратени с писмо изх. № 09 – 00 – 45 от 09.08.2010 г. за съгласуване до Главния секретар на Министерството на регионалното развитие и благоустройството (л. 116, том VIII ДП). Въз основа на представените материали е изготвен съвместен доклад от Министъра на отбраната и Министъра на регионалното развитие и благоустройството, с който е предложено Министерският съвет да приеме решение за безвъзмездно прехвърляне на поземлен имот с идентификатор № 77195.706.505, застроен с 10 сгради, подробно описани в акт за публична държавна собственост № 1045 от 27.02.2008 г. В доклада е посочено, че инвестиционното намерение на Община Х. било да реализира социалната политика на общината в интерес на населението й. Не се споменават предложенията за превръщане на една от сградите в музей (л. 122, том VIII ДП). Към доклада е приложен проекта за решение на Министерския съвет. С писмо изх. № 09 – 00 – 45 от 16.08.2010 г. на основание чл. 31, ал. 1 от Устройствения правилник на Министерския съвет и неговата администрация докладът е изпратен за съгласуване. Последвали са съгласувателни писма за съгласуване на проекта за решение от Министерството на труда и социалната политика, Министерството на околната среда и водите, Министерството на финансите, Министерството на физическото възпитание и спорта, Министерството на вътрешните работи, Министерството на икономиката, енергетиката и туризма, Министерството на външните работи, Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията и Министерството на правосъдието (л. 126 – 140, том VIII ДП). Следва да се отбележи изрично, че не е постъпило съгласувателно писмо от Министерство на културата. Всяко от останалите ведомства е съгласувало доклада без забележки и възражения. Единствено Министерството на правосъдието е отбелязало, че в проекта за решение следва да се опишат идентификаторите на 10-те сгради, построени в имота, да са определи срок за предаването и приемането на имота от областния управител и да се отбележи необходимостта първо да се състави акт за частна държавна собственост.

В резултат на тези инициативи и настоявания в продължение на 10 години за придобиване на имота е взето решение № 653 на МС от 10.09.2010 г., постановяващо, че поземленият имот, в който се намира сградата на Хасковския затвор и който към този момент е публична държавна собственост, се отнема поради отпаднала нужда от Министерството на отбраната, обявява се за имот – частна държавна собственост и е взето решение за безвъзмездното прехвърляне на правото на собственост на Община Х.. Със същото решение Областният управител на област Х. е оправомощен да сключи договора за прехвърлянето на собствеността с Кмета на Община Х., да организира предаването на имота и да го отпише от актовите книги за държавна собственост (л. 97, том I ДП).

В изпълнение на решението в частта за промяна на статута на имота Областният управител на Хасковска област е инициирал процедура за издаване на нов акт за частна държавна собственост на имота (л.143, том VIII ДП). Със заповед № Р – 265 от 21.07.2010 г. на Министъра на отбраната са определени постоянни комисии по региони със задача въвод във владение, приемане и фактическо предаване на недвижимите имоти, собственост на МО (л. 165, том VIII ДП). Със заповед № ЗС – 202 от 01.10.2010 г. на Министъра на отбраната е разпоредено в срок до 30 дни след като Областният управител на Хасковска област сключи договор с Кмета на Община Х. (подсъдимият И.) за безвъзмездно прехвърляне правото на собственост на имот – държавна собственост, намиращ се в гр. Хасково, ул. „Дунав“ с идентификатор № 77195.706.505 по кадастралната карта на гр. Хасково, с площ от 4955 кв.м., Министерството на отбраната да извърши фактическото му предаване, което следва да се осъществи от комисия № 3 за отдел „Инфраструктура на отбраната“ – гр. Сливен. Посочено е, че предаването и приемането на недвижимия имот се извършва с протокол в четири екземпляра (л. 172, том VIII ДП). Междувременно, след събиране на всички необходими документи за новото актуване на имота, е издаден акт за частна държавна собственост № 6119 от 10.02.2011 г., вписан в Служба по вписванията при Районен съд – Хасково под № 69, том III, рег. № 927 от 09.03.2011 г. В него имотът е описан като земя с площ от 4955 кв.м., представляваща имот с идентификатор № 77195.706.505, ведно с построените в него сгради, сред които и сграда с идентификатор № 77195.706.505.8, представляваща затвор, със застроена площ 417 кв.м., на един етаж, масивна конструкция, построена през 1892 г. (л. 178, том VIII ДП).

Непосредствено след вписване на акта за държавна собственост на 14.03.2011 г. е сключен окончателно договорът за безвъзмездно прехвърляне правото на собственост върху недвижимия имот на основание чл. 54 ЗДС. От името на Държавата договорът е подписан от свидетеля Р.Д. в качеството на Областен управител на ****** област и свидетелката С.А., ****** ****** в Областна администрация – *******, и от подсъдимия Г.И. в качеството на Кмет и представляващ Община Х., и Ж.Д.,***. В чл. 1 от договора е описан имота, предмет на прехвърляне, като описанието е извършено съобразно съставеният преди това акт за частна държавна собственост № 6119 от 10.02.2011 г. (в списъка с приложените документи неправилно е посочено и представянето на акт за частна държавна собственост № 4120/06.06.2003 г., изискан в съдебното производство – на л. 284, том I, видно от съдържанието на който, същият се отнася за имот, различен от процесния и извън предмета на доказване). Описана е и сграда с идентификатор № 77195.706.505.8 – затвор, със застроена площ 417 кв.м., на един етаж, масивна конструкция, построена през 1892 г. Съгласно чл. 2 собствеността върху имота се прехвърля на Общината от момента на сключване на договора (л. 185 – 186, том VIII ДП).

Близо месец и половина след сключването на договора, от подсъдимия И. е взето интервю, публикувано в интернет-сайт „Аргументи.БГ“ със заглавие „Кметът на Х. Г.И.: Сметките на общината са запорирани незаконно“. Интервюто е публикувано на 21.04.2011 г. Основна тема е запорирането на сметките на Община Х.. В хода на интервюто е отправен и въпрос за бившите военни имоти: „Това бивши военни имоти ли са?“, на който подсъдимият отговаря: „…Не, това са общински. Военни имоти така и не получихме. От 280 дка – налични и свободни, искахме само 17 дка. Накрая ни дадоха 5 дка, които ще превърнем в музей, тъй като там се намира бившия затвор на Хасково. Той е отпреди 9-септември 1944 г., има история в него. Тези пет декара ще останат да бъдат преобразувани като мемориал или нещо подобно…“ (л. 326, том III от ДП).

След сключване на договора същият е вписан под № 153, том 6, рег. № 2085 от 11.05.2011 г. в Служба по вписванията при Районен съд – Хасково. Издадена е заповед № ДС – 13 – 235 от 04.06.2011 г. на Областния управител на Хасковска област за отписване на недвижимия имот от актовите книги за държавна собственост (л. 55, том VII ДП).

Със сключването на договора е прехвърлено правото на собственост, като след това са извършени действия по фактическото предаване на имота, т.е. преминаване на фактическата власт върху имота от Държавата на Община Хасково.

След сключването на договора и във връзка с предаването на имота са съставени финансово-счетоводни документи. Намиращите се в поземления имот сгради са описани в два последователни акта за приемане и предаване на дълготрайни активи с посочване на идентификатор и предназначение. Описанието е започнато в акт за приемане и предаване на дълготрайни активи № 1400018 от 26.05.2011 г. и е продължено в следващ документ с пореден номер. В акт за приемане и предаване на дълготрайни активи № 1400019 от 26.05.2011 г. като дълготраен актив, предмет на предаване, е посочена сграда с идентификатор № 77195.706.505.8 с отбелязано предназначение „затвор“. В съдържанието на актовете като предаващо лице е посочен инж. В.Р.и като представител на приемащото лице Община Х. е посочен МОЛ – приемчик С.М.(л. 180 – 181, том VIII ДП). Заедно с актовете за дълготрайни активи е съставен приемо-предавателен протокол за въвод във владение от 26.05.2011 г., изготвен и подписан от същите представители на Министерството на отбраната и на Община Хасково. В протокола е отбелязано, че се извършва фактическото предаване на недвижимия имот, прехвърлен безвъзмездно в собственост на Община Хасково, с последващо изброяване и описание на сградите в имота. На лист втори от протокола е описана и сграда с идентификатор № 77195.706.505.8, представляваща затвор, със застроена площ от 417 кв.м., на един етаж, масивна конструкция, построена 1892 г. В протокола е направена забележка, съгласно която сградите в северната част на имота били в лошо физическо състояние в резултат на естествено износване на конструкциите и от действието на атмосферните условия; част от сградите били с опадала мазилка, с липсваща покривна конструкция на сграда – навес, опасност от срутване на покривната конструкция на прохода, като за състоянието на имота и на част от сградния фонд към протокола бил приложен снимков материал; поради наличието на обрасла растителност и риск от поява на опасни влечуги към момента на предаването достъпът до част от сградите и границите на имота бил затруднен. Протоколът е подписан от членовете на комисията, участващи от името на Министерството на отбраната (инж. В.Р., инж. Д. Я.и инж. Н.Д.) и членовете на комисията, участващи от името на Община Х. (И.М., М. Д., Р.П.и С.М.), както и от представителя на Областна администрация В.Х. Д.– Т.(л. 183 – 184, том VIII ДП).

След приключване на процедурата по фактическото предаване на имота е изготвен акт за частна общинска собственост № 3587 от 20.06.2011 г., вписан в Служба по вписванията при Районен съд – Хасково под № 186, том 9, рег. № 3019 от 23.06.2011 г. В графа 3 от акта недвижимият имот е описан като земя с площ от 4955 кв.м., ведно с построените в него сгради. При описанието на сграда с идентификатор № 77195.706.505.8 за същата е отбелязано само, че е с площ от 417 кв.м., като не е посочено предназначението й на „затвор“ и годината на нейното построяване (л. 57, том VII ДП).

В периода от съставянето на акта за общинска собственост от 20.06.2011 г. до края на 2014 г. няма данни за предприемане на правни или фактически действия във връзка с имота, както и за действия, свързани със статута на процесната сграда като паметник на културата. В този период, през месец март 2013 г., подсъдимият И. е поканен в качеството си на кмет от регионалната телевизия „ТВ Рекординг“ за участие в публицистичното предаване „Хасково LIVE“ с тематична насоченост към обсъждането на различни въпроси от обществения живот. Предаването е излъчено на 07.03.2013 г. Водеща на предаването е свидетелката М.Ф.. В началото е коментирано премахването на незаконно прекарани кабели от интернет доставчици и телекомуникационни компании. В 21 мин. и 57 сек. на отправен въпрос относно инвестиционната политика в общината, подсъдимият И. отговаря: „…Областна управа със съответните депутати спря една огромна инвестиция, говоря за продажбата на летището. И И. бил виновен. Къде му е вината? Нито е продавал, нито е негово летището. Ето един пример. Колко години ние вече искахме тези военните имоти? Десет години. Е, какво? Видяхте ли каква разруха е? Видяхте ли какво става там? Защо? А когато ние ги искахме, имаше интерес. Имаше интерес и от хипермаркети и от молове. Да се построят нещата. Но тогава не ги даваха. И сега не ги дават. И онзи ден дойде да ми коментира А.А., министърът на отбраната, че виждате ли ние дадохме тези пет декара на И., а той нищо не е направил. Ама дайте да се разберем, на тия пет декара има паметник на културата, и този паметник на културата трябва да се реставрира. Ние няма друго какво да направим. А ТГС-то, което даваше парите за културата, това е трансграничното сътрудничество, вече мина. Сега идва новият етап, където ние ще кандидатстваме за реставрация на този паметник на културата. Това е бившият затвор, който е от много години в Хасково, който ще стане един мемориал или една изложбена зала. Какво друго са ни дали? Че един областен управител, който бързо – бързо искаше да напусне кораба, като някой мишок, излезе и каза: „Ааа, ние не трябва да им даваме толкова декара, трябва да им дадем малко, защото еди какво си, еди що си“. И какво стана? А там имаше купувач, който щеше да направи хипермаркет.“ След излъчване на предаването няма данни за други публични изяви на подсъдимия, в които да е била повдигана темата за бившия Хасковски затвор.

На 15.10.2014 г. комисия в състав: инж. И.О., В.С., И.А. и Е.С., извършила проверка на имота, в който се намирала сградата на Хасковския затвор. За извършената проверка е съставен констативен протокол от същата дата. В протокола е описано състоянието на всяка една от сградите в имота. За сграда с идентификатор 77195.706.505.8 е посочено, че същата е с тухлена зидария, масивни ограждащи зидове, дървен покрив, пропаднала настилка, пропаднал покрив, частично разрушени зидове. Посочено е, че сградата следва да се премахне. В заключителната част на констативния протокол комисията е описала всички сгради като опасни и самосрутващи се, поради което попадали в условията на чл. 195, ал. 6 ЗУТ и се налагали спешни действия за обезопасяване на околното пространство около сградите и премахването им (л. 310 – 311, том II, л. 214 – 215, том VII ДП).

Следваща проверка е извършена на 11.03.2015 г. от комисия, назначена от подсъдимия И. *** състав: инж. И.О., Е.С.и В.С., с цел установяване състоянието в конструктивно отношение на сградите в имота след обилен снеговалеж от 07.03.2015 г. Съставен е констативен протокол от същата дата, в който по отношение на всички сгради в имота е посочено, че в следствие на неблагоприятните метеорологични условия и обилния снеговалеж са се самосрутили. Комисията е отправила предложение Общинско предприятие „Екопрогрес“ да вземе съответните мерки по разчистването на терена (л. 312, том II, л. 213, том VII ДП).

Същевременно, предложение с аналогично съдържание е включено в докладна записка, изготвена от свидетелката Н.М., директор на Дирекция „Селско стопанство, транспорт, търговия, туризъм, защита на потребителите и общинска собственост” и адресирана до подсъдимия И.. В нея свидетелката М. се позовава на констативния протокол от 15.10.2014 г. и становището на комисията, че сградите били опасни и самосрутващи се и се налагали спешни действия за „обезопасяването на околното пространство около тях и премахването им“. С оглед на тези аргументи е предложено подсъдимия И. да се разпореди за извършването на необходими действия за тяхното укрепване или премахването им. Докладната записка не носи дата, а само подписа на свидетелката Н.М.. В горния ляв ъгъл на докладната записка е положена резолюцията на подсъдимия И.: „Г – н О.. Не възразявам за заповед!“. Резолюцията е от дата 21.04.2015 г. В горния десен ъгъл на докладната записка е положена втора резолюция: „Г – н Е. С.за заповед за премахване“. Резолюцията е от дата 28.04.2015 г. Подписът под резолюцията е непълен и недостатъчно ясен (л. 212, том VII ДП).

След извършване на двете последователни проверки по устно разпореждане на подсъдимият И., последният издава заповед № 514/14.05.2015 г., в мотивите към която е описано състоянието на сградите, разположени в поземлен имот № 77195.706.505. Описанието е извършено въз основа на констатациите на служителите, извършили горепосочените проверки, като подсъдимият се позовава единствено на констативния протокол, съставен на 15.10.2014 г., като отново не фигурира последващият такъв – от 11.03.2015 г. Ето защо описанието на сградите на практика буквално възпроизвежда описанието, дадено в първия констативен протокол, макар самата Заповед да е изготвена от Е.С., който е бил член в състава на комисията, извършила втората проверка. Като взема предвид предложението на комисията, че сградите са опасни и самосрутващи и че попадат в условията на чл. 195, ал. 6 ЗУТ, и се налагат спешни действия за премахването им, подсъдимият И. със заповедта нарежда да бъдат премахнати всички сгради в поземления имот, включително и сграда с идентификатор № 77195.706.505.8. Заповедта носи подписа на подсъдимия И. и е подпечатана с официалния печат на Община Х. В Заповедта липсва подпис на съгласувал от страна на свидетелката П.Б., ******* на Дирекция „Правно-нормативно обслужване и вътрешен контрол“ (л. 95 – 96, том I, л. 188 – 189, том VII ДП).

За заповедта за премахване на сградите бил уведомен свидетеля К.С., заемащ към този момент длъжността ****** на Общинско предприятие „******“ при Община Х. Свидетелят преценил, че общинското предприятие не разполага с необходимите машини и технически средства за премахване на сградите, поради което и с оглед обема на работата, решил да потърси специализирана фирма, която да се заеме с изпълнението на възложената задача. Първоначално С. се свързвал със свидетеля Б.П., действащ в качеството си на едноличен търговец с фирма ЕТ „БВП – Б.П.“, със седалище в гр. П.. П. обяснил на С., че в момента строителната техника, с която разполага фирмата му, се намирала на друг обект, но обещал да му помогне, като го свърже с негов познат, свидетеля Д. ***, който също притежавал специализирана строителна техника. Тя била регистрирана на името на търговско дружество с фирма СД „С. – А. и С.“, седалище в гр. Г. (управляващи и представляващи дружеството Д.К.А. и Т.Г.А.). Посредничеството между ОП „Екопрогрес“ и СД „С. – А. и С.“ било осъществено от свидетеля П., който предоставил необходимата информация на свидетеля С.. След проведени първоначални преговори, СД „С. – А. и С.“ представила на ОП „Екопрогрес“ оферта за извършване на стандартни услуги по разрушаване и събаряне на сгради. Офертата била приета и между ОП „Екопрогрес“ и СД „С. – А. и С.“ бил сключен Договор за изпълнение на строително-монтажни работи от 25.06.2015 г. (л. 154 – 158, том I ДП). Видно от текста на договора, в чл. 1, ал. 1 липсва описание на предмета на сделката – посочено е единствено, че изпълнителят в лицето на СД „С. – А. и С.“ се задължава да извърши събаряне и разрушаване на сгради, описани в офертата, която съставлява неразделна част от договора. В самата оферта обаче липсва описание на обектите, които подлежат на събаряне и разрушаване. В целия договор на нито едно място сградите и поземления имот, в който са разположени, не са описани. След подписване на договора се пристъпило към фактически действия по изпълнението му. На място била транспортирана специализирана техника за разрушаването на сградите – багер марка „Caterpillar“, модел „Eltrak 330 D“, с рама № **********. Достъпът до имота бил осигурен от физическата охрана на обекта – свидетелят Т.М., заемащ длъжност „охранител – невъоръжена охрана“ във фирма „Б. 98 – С.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, седалище в гр. Х., като търговското дружество било управлявано и представлявано от едноличния собственик на капитала свидетелката С.Б.. Охраната на обекта се осъществявала въз основа на проведена преди това обществена поръчка. Така в края на м. юни 2015 г. бил осигурен достъп до поземления имот на ул. „Дунав“ и специализираната техника била разположена в дворното място, пред сградите. Свидетелят Д.А. лично управлявал багера. С негова помощ започнало последователното събаряне и разрушаване на сградите в имота. Сред тях била и сградата Хасковския затвор, с идентификатор № 77195.706.505.8, представляваща паметник на културата. Свидетелят А. не знаел за специалния статут на сградата и не бил уведомен от никой за това обстоятелство. Така с извършване на определения действия с управлявания от него багер сградата била разрушена. Строителните отпадъци от сградите се извозвали с помощта на два самосвала, също собственост на СД „С. – А. и С.“, като се разделяли според вида им – отпадъците от тухли, дялан камък, мазилка и зидария се извозвали до незастроен парцел, който се намирал в близост до бул. „Н. Р.“ № **, кв. „******“ на гр. Х., като една част от тях била предадена на неустановено по делото трето лице от с. ******, собственик на фирма за инертни материали. Малка част от тези отпадъци останала на самия обект, на мястото, където преди това се разполагала сградата, и където все още личали основите й. Освен тях, имало и метални отпадъци (винкели от желязо и олово, квадратни профили, метални релси), които били отделяни настрани. С извозването на металните отпадъци се занимавали служители на ОП „Екопрогрес“ под ръководството на ****** Ж.Ж., който се споразумял отпадъците да бъдат продадени и транспортирани от свидетеля Т.И., помощник управител на фирма за изкупуване на черни и цветни метали ЕТ „Т. – Т. Д.“, със седалище в гр. Г., но с площадка за изкупуване на метали, находяща се до ***** *** в гр. Хасково. Металните отпадъци били закупени от фирмата, за което се сключил и писмен договор между ОП „Екопрогрес“ и ЕТ „Т. – Т. Д.“. Действията по извозване и разтоварване на строителните отпадъци се извършвали в изпълнение на указанията, давани от свидетеля Б.П., който присъствал на обекта и продължавал да осъществява функцията на посредник, като той, от своя страна, получавал тези указания от свидетеля С.. Действията по разрушаване на сградите и извозване на строителните отпадъци продължили около две седмици, като приключили в началото на м. юли 2015 г. Едва след като били потърсени от разследващите органи и призовани за разпит по досъдебното производство, свидетелите Д.А. и Б.П. разбрали, че разрушената сграда имала статут на „паметник на културата“ (л. 66 – 67, л. 78 – 79, л. 84 – 88, л. 93 – 94, л. 106 – 115, л. 116 – 117, л. 124 – 133, том I ДП).

Междувременно, действията по разрушаване на сградата първоначално били забелязани от свидетеля Т.К., журналист, който изготвил и публикувал статия, посветена на темата под заглавие „Скандално: багери сринаха паметник на културата – затвора в Хасково“. Статията била публикувана в информационния интернет-сайт haskovo.net на 24.07.2015 г., съпроводена със снимков материал (л. 53 – 61, том I ДП). В резултат на изнесената информация разследващите органи провели процесуално-следствени действия, с които се поставило началото на досъдебното производство (л. 286, том II ДП).

В същия ден, в който била публикува статията (24.07.2015 г.), свидетелят К.П., към този момент директор на Общинско предприятие „Туристически информационен център” – Хасково, разпоредил да бъде заличена от интернет-сайта на общинското предприятие информация, свързана с Хасковския затвор, в която се разказвало накратко за историческото му минало и за обстоятелството, че през 70-те години на ХХ век затворът бил обявен за „паметник на културата с национално значение”. Същият ден тази информация била свалена от сайта.

Същевременно, докато протичали действията по разрушаване на сградите, била подета инициатива за откриване на процедура за продажба с публичен търг на поземлен имот с идентификатор № 77195.706.505. За целта е подготвена докладна записка от името на подсъдимия И. ***, на основание чл. 45, ал. 1 и чл. 60, ал. 1 от Наредбата за управление и разпореждане с общинска собственост на Общински съвет – Хасково. Съгласно чл. 45 от цитираната Наредба продажбата на имоти – частна общинска собственост се извършва след решение на общински съвет от Кмета на Общината чрез публичен търг или публично оповестен конкурс. В ал. 2 от разпоредбата е предвидено, че докладната записка до Общинския съвет за провеждане на търга трябва да съдържа: финансово – икономическа обосновка за целесъобразността на сделката, изготвена от Дирекция „ФСД“, градоустройствени и правни проучвания на имота, АОС, надлежно вписан в службата по вписванията, скица на имота, извадка от действащия ПУП, ако има такъв, становище от главен архитект за състоянието на имота, характер и параметри за застрояване на имота, вещни тежести и висящи съдебни спорове за вещни права. В изпълнение на тази разпоредба е внесена и докладната записка, с която е отправено предложение Общински съвет – Хасково да вземе решение за откриване на процедура за продажба с публичен търг на поземлен имот с идентификатор 77195.706.505 с площ от 4955 кв.м., с начална тръжна цена 1 027 600 лв. без ДДС. Докладната записка е подписана от подсъдимия И. и е изготвена от свидетелката Н.М., ***** на Дирекция „ССТТТЗПОС“ при Община Х. (л. 261 – 264, л. 287 – 290, том II ДП). В докладната записка липсва дата на изготвянето й. Към докладната записка са били приложени единствено акта за частна общинска собственост, финансово – икономическа обосновка от Ж.Д. ***, удостоверение за тежести и експертна пазарна оценка за имота от инж. Д.К.(л. 214 – 218, том I от делото). Към докладната записка не са представени градоустройствени и правни проучвания на имота, скица на имота, извадка от действащия ПУП, становище от главен архитект за състоянието на имота, характер и параметри за застрояване на имота.

С оглед на вече започналите действия по разследване във връзка със събарянето на сградата, разследващите органи изискали информация от Общински съвет – Хасково относно обсъждането на въпроса за продажбата на поземления имот (л. 261, том II ДП), но получили отговор, че все още не е проведено заседание на Общинския съвет и въпросът не е подлаган на обсъждане (л. 299 – 300, том II ДП).

Докладната записка е внесена за разглеждане на заседание на Общински съвет – Хасково, насрочено за 31.07.2015 г. По време на заседанието подсъдимият Г.И. в изказване пред Общинския съвет официално оттегля от разглеждане и гласуване докладната записка относно продажбата на имота (л. 49 – 52, том I, л. 611 – 613, том V, л. 191 – 195, том VIII ДП), като посочва, че същото предложение може да бъде внесено евентуално на по-късен етап, след предстоящите местни избори през есента на 2015 г.

Така възприетата от съда фактическа обстановка се установява по несъмнен и категоричен начин въз основа на събраните по делото доказателства: показанията на свидетелите Т.М., С.Б., З.Ж., Д.Д., Д.А., Р.К., В.В., Д.Т., Т.И., Ж.Ж., Т.А., П.Б., К.Ц., Т.З., М.Ф., Х.П., В.Р., чиито показания, дадени по досъдебното производство, са приобщени по реда на чл. 371, т. 1 НПК; от показанията на свидетелите В. Д.– Т., С.А., Т.К. (и прочитане на показанията му от ДП на основание чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2, предл. 2-ро НПК), С.С., М.М., Н.М., К.У., И.О. (и прочитане на показанията му от ДП на основание чл. 281, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, предл. 2-ро НПК), Д.Ш., И.П., С.Х., Г.Г. (и прочитане на показанията му от ДП на основание чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 НПК), Б.П., К.С., Н.Г., С.С., С.С., Д.В., К.П. (показанията му от ДП са прочетени по реда на чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 5 НПК), С.Д., М.Т., Д.Д. – А., Р.Д., Е.С., З.Х.; приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза и разпита на вещото лице Т.М.; приетото по делото заключение на съдебно строително-техническа оценъчна експертиза и разпита на вещото лице Т.Т.; приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза на вещото лице К.Ц.; приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза на вещото лице Н.Х.; приетите по делото писмени доказателства в хода на съдебното производство; както и от приобщените като доказателства писмени материали по ДП № 164/2015 г. по описа на ОСлО при ОП – Пловдив на основание чл. 283 НПК.

Фактическата обстановка е изведена след обстоен анализ на събраните доказателства, като настоящият съдебен състав кредитира само онези от тях, за които се установява, че се подкрепят от цялостната доказателствена съвкупност по делото и не съдържат противоречия, неясноти и неточности. Съществено значение имат онези доказателства, с които се установява културно-историческият статут на процесната сграда; преговорите за прехвърляне на собствеността; придобиването на сградата и поземления имот, в който тя е построена, от Община Хасково; действията по констатиране на нейното състояние и по даване на разрешение за нейното разрушаване; както и изпълнението на даденото разрешение, довело до съставомерният резултат.

Последователността от събитията, описани в гореизложената фактическа обстановка, се установява чрез взаимосвързания анализ на отделните доказателства, доколкото те са относими към придобиването на процесната сграда от Община Хасково, нейният благоустройствен и правен статут и осъществяването на изпълнителното деяние, като хронологията на събитията следва да бъде съпоставена и с промените в нормативната уредба.

Правният режим на културните ценности понастоящем е регламентиран в Закона за културното наследство (обн. ДВ бр. 19 от 13.03.2009 г.). Същият е отменил действащият до този момент Закон за паметниците на културата и музеите (обн. ДВ бр. 29 от 11.04.1969 г., отм. ДВ бр. 19 от 13.03.2009 г., в сила от 10.04.2009 г.). В чл. 3 от ЗПКМ (първоначална редакция към 1969 г.) за пръв път в следвоенното законодателство на България е дадена легална дефиниция на понятието „паметник на културата“ – произведение на човешката дейност, което документира материалната и духовната култура и има научно, художествено и историческо значение или е свързано с историческите и революционните борби и събития, с живота и дейността на видни общественици, културни и научни дейци. В четири отделни подточки, от б. „а“ до б. „г“ на чл. 3, са изброени онези вещи, които отговарят на критериите за „паметник на културата“. Изброяването е примерно и неизчерпателно, с оглед широкият спектър от правни признаци, които придават на една вещ статут на паметник на културата. Въз основа на нормата на чл. 3 ЗПКМ всеки един обект, който отговаря на визираните в нея признаци, придобива статут на паметник на културата с факта на съществуването си. Преценката дали тези признаци са налице е възложена на централни и местни органи по опазване на паметниците на културата, в чиято компетентност е предоставено обявяването им за такива по надлежния ред (чл. 4, ал. 1 ЗПКМ). Сред тези органи е и съществувалият тогава Комитет за изкуство и култура, към който са функционирали Националният институт за паметниците на културата и Съвета за опазване на паметниците на културата, взел решение за обявяване на сградата на Хасковския затвор за „паметник на културата с национално значение“. Видно от текста на протокола от заседанието на Съвета за опазване паметниците на културата, решението за обявяването е взето на 19.11.1969 г., т.е. след влизане в сила на ЗПКМ, обнародван на 11.04. същата година, поради което неговият правен режим е изцяло приложим към всички действия, извършвани по отношение на процесната сграда до отмяната на закона. Взетото на 19.11.1969 г. решение отразява политическите и идеологическите нагласи към този период и в мотивите му не е обсъждано в детайли научно-историческото значение на всеки един от обектите, но съгласно публикуваният в ДВ текст на решението и вписването в Регистъра на историческите паметници в Хасковски окръг, отново под пореден № 35, сградата на Хасковския затвор е посочена като паметник на културата с категория „национално значение“, съгласно начинът за класифицирането на културните ценности, възприет в чл. 19, ал. 1, т. „б“ ЗПКМ. Ръководството на дейностите по опазването на паметниците на културата първоначално е възложено на Комитета по изкуство и култура, като неговите разпореждания в тази насока са обявени за задължителни за всички учреждения, предприятия, организации и граждани. Предвидено е, че дейностите по опазване на паметниците на културата се осъществяват от Комитета чрез неговите органи, народните съвети и други държавни или общински органи. Впоследствие, след изменения на ЗПКМ, ръководните функции по опазване на паметниците на културата са предоставени на Министерството на културата (чл. 5 ЗПКМ, първоначална редакция към 1969, изм. ДВ бр. 29 от 1973 г.). Относно правото на собственост върху паметниците на културата чл. 2 ЗПКМ е постановявал, че те могат да принадлежат на държавата, на кооперации, на обществени организации и на граждани. Посочването в текста на същата разпоредба, че паметниците на културата са общонародно достояние и се намират под закрилата на държавата, акцентира върху тяхното обществено значение и публична достъпност за задоволяване културните потребности на обществото, както и че същите се намират под особен правен режим, отразяващ завишените изисквания за тяхната защита от страна на държавата. За уточняване кои конкретни паметници на културата са собственост на държавата, на кооперации, на обществени организации или на граждани приложение намират разпоредбите на Закона за собствеността. Ноторно известен факт е, че в периода преди 1989 г. не съществува видово разделение на собствеността на държавна и общинска. В този период тя е социалистическа собственост и лична (частна) собственост, като в първата категория се включва собствеността на държавата, на кооперациите и на другите обществени организации, а във втората категория – собствеността на частните лица (чл. 2 ЗС, ред. Изв. бр. 92 от 1951 г.). В чл. 5 от ЗС, отм. ДВ бр. 31 от 1990 г., са посочени вещите, които са изключителна държавна собственост, а чл. 6 допълва, че държавни са и имотите, които държавата придобива съгласно законите, както и имотите, които нямат друг собственик. С оглед произхода на сградата и нейното предназначение, несъмнено към момента на обявяването й за паметник на културата тя е държавна собственост, като липсата на съставен акт за държавна собственост не се отразява върху това обстоятелство. Както е известно, съставянето на акт за държавна (респ. общинска) собственост, няма правопораждащо, а само оповестително действие. Макар и очевидно да са били налице предпоставките на чл. 21 – 25 от Правилника за държавните имоти (обн. Изв. бр. 59 от 15.07.1952 г.) и чл. 77, ал. 1 – 3 от Наредбата за държавните имоти (обн. ДВ бр. 79 от 14.10.1975 г., изм. ДВ бр. 71 от 1989 г.), имотът не е актуван от вземането на решение за обявяването му за паметник на културата през 1969 г. до законовите промени в режима на собствеността през 1990 г. от компетентния в този период орган – служба „Държавни имоти“ при Градски народен съвет (по отношение на намиращите се в границите на градовете паметници на културата). Видно от приобщеното по делото като писмено доказателство Указание на заместник-министъра на Народната отбрана № С – 4 от 02.01.1978 г., сградата на Хасковския затвор е предадена безвъзмездно на Градски народен съвет – Хасково. Няма данни така извършеното предаване да представлява действие на разпореждане с вещта и поради това от него не са произтекли промени, касаещи правото на собственост върху имота. Доколкото процесната сграда е попадала в имот, предоставен за ползване и управление от Министерството на отбраната за нуждите на отбраната и сигурността, същата не е попадала в хипотезите нито на Закона за общинската собственост (ДВ бр. 44 от 21.05.1996 г.), нито на § 7 от ПРЗ на ЗМСМА (ДВ бр. 77 от 1991 г.). В този смисъл, през целия период от обявяването на сградата за паметник на културата до прехвърлянето на собствеността в полза на Община Хасково, тя е имала статут на държавна собственост и всички фактически и правни действия с нея са извършвани от държавните органи. Първичното актуване на имота, извършено през 2000 г. със съставянето на акт за публична държавна собственост № 0104 от 15.03.2000 г., е последица от статута на сградата, произтичащ пряко от законовата норма.

В подкрепа на гореизложеното са цитираните в т. 9 „Предоставени права върху имота“ от акта за публична държавна собственост от 15.03.2000 г. - разпореждане на МС - П–1427–а от 07.09.1953 г. и писмо № М–483 от 12.12.1953 г. на Министерския съвет (л. 690 – 693, том III). Видно от съдържанието на разпореждане на МС - П–1427– а от 07.09.1953 г., със същото е разпоредено да се закрият общо единадесет затвора в цялата страна, сред които и съществуващият в гр. Хасково затвор. Възложено е на Министъра на вътрешните работи (съгласувано със съответния подпредседател на Министерския съвет, въз основа на заявките на министерствата, централните ведомства и обществени организации и председателите на изпълкомите при окръжните народни съвети) да определи на кои държавни учреждения, обществени или стопански организации да бъдат предоставени за ползване помещенията на закритите затвори. В случая важи казаното по-горе: предоставянето за ползване помещенията на закритите затвори не се отразява върху правния режим на собствеността, който и към този момент отново се определя от чл. 6 ЗС (отменена редакция). Формулировката в разпореждането на Министерски съвет не визира „полузването“ в неговия вещноправен смисъл по чл. 56 – 62 ЗС, а че самото ползване носи белезите на управление и стопанисване, регламентирано в чл. 9 – 14 от Правилника за държавните имоти (отм.) и чл. 89 – 100 от Наредбата за държавните имоти (отм.). Макар и да не е представен другият изискан от съда документ - писмо № М – 483/12.12.1953 г. на Министерски съвет - съпроводителното писмо с вх. №6216/27.06.2017 г. /на л. 690, том III от СП/ пресъздава неговото съдържание по начин, който позволява същото да бъде включено в обсъждането на доказателствената съвкупност по делото, т.е. съдържанието на първия документ се извлича косвено от съдържанието на втория. Това е допустимо и с оглед статуса на документа – макар и да е посочено, че същият е с ниво на класифицирана информация „секретно“, с оглед датата на издаване на самия документ, изцяло са приложими правилата за сроковете на защита на класифицираната информация съгласно чл. 34, ал. 1, т. 2 ЗЗКИ, включително и ако се отчита евентуалното удължаване на първоначалния срок по ал. 2 на същата разпоредба. В самото съпроводително писмо е възпроизведено част от съдържанието на писмо № М – 483/12.12.1953 г. на Министерски съвет, като е посочено, че в него е описано разпределението за ползване между министерствата и ведомствата на сградите на закритите затвори, а под т. 10 на Министерството на отбраната се предоставя сградата на закрития затвор в гр. Хасково. Именно последното отбелязване дава отговор на два въпроса. На първо място, от събраните по делото писмени доказателства първото документално отбелязване за най-ранната дата, към която има данни, че сградата на Хасковския затвор е предоставена за ползване на Министерството на отбраната е 12.12.1953 г. От ретроспективна гледна точка, от това обстоятелство може да се направи извод, че към момента на обявяване на сградата за паметник на културата към 19.11.1969 г., същата е продължавала да се намира във фактическата власт на Министерството на отбраната. Това фактическо състояние не се е променяло включително до прехвърляне собствеността на сградата през 2011 г. на Община Хасково. По този начин се обяснява и защо впоследствие, след 1990 г., сградата отново се намира в парцел, отреден за ползване от военно поделение 36210 на Министерството на отбраната. На второ място, съдържанието на писмо № М – 483/12.12.1953 г. на Министерски съвет потвърждава, че сградата изначално е държавна собственост и това обстоятелство не се е променяло до прехвърлянето й на Община Хасково.

Наличието на данни по делото (л. 138, том I, л. 427, л. 430, том III, л. 41, л. 119 и л. 124, том VIII ДП) за изложена в Хасковския затвор музейна експозиция, свързана с историческото минало на сградата в периода до 1990 г., не се отразява върху тези изводи. В тази насока следва да се провежда разграничение между понятията „музейна експозиция“ и „музей“. Очевидно, двете не се тъждествени и наличието на подобна експозиция в сградата на Хасковския затвор не означава, че същият е имал статут на музей. Към момента на откриване на експозицията, правната норма определя музеите като културно – просветни институти, в които се пазят движими паметници на културата и предмети на живата и мъртвата природа с познавателно значение. Предвидено е, че местните музеи се създават и закриват от изпълнителния комитет на окръжния народен съвет, съгласувано с Комитета за изкуство и култура или със съответното централно ведомство (чл. 7 ЗПКМ, първоначална редакция към 1969, изм. ДВ бр. 45 от 1989 г.). Съгласно отменената нормативна уредба, основните функции на музеите се свеждат до издирване, събиране, закупуване, изучаване, съхраняване и популяризиране паметниците на културата (чл. 10 ЗКПМ, първоначална редакция към 1969 г., отм. ДВ бр. 112 от 1995 г.). По делото липсват данни, видно от които сградата на Хасковския затвор да е била обявявана за музей с решение на ИК на ОНС или Комитета по изкуство и култура. Изложената експозиция е имала за цел само да популяризира сградата на затвора като паметник на културата, съобразно съществуващите към този момент идеологически нагласи. Периодът на изложение на музейната експозиция касае само едно допълнително функционално предназначение, което е изпълнявала сградата, без това да се отразява върху статута й на паметник на културата, обявен по надлежния конститутивен ред. Както се посочи по-горе, след изнасянето на музейната експозиция през 1990 г., сградата на Хасковския затвор продължава да се стопанисва от Министерството на отбраната чрез ползването й от военно поделение 36210 (преди това военно подразделение 25 420 КЕЧ).

Съставеният през 1973 г. Картон за регистрация на паметник на културата в гр. Хасково е изготвен при действието на Правилника за използуване и опазване на недвижимите паметници на културата и историческите места (утвърден с Постановление № 201 от 1960, обн. Изв. бр. 73 от 1960 г.). От констатациите в картона може да се направи извод за състоянието на сградата към момента на регистрацията. Няма данни за изменения в първоначалната конструкция на сградата, която продължава да е изградена от материалите камък (врачански) и бетон. Очевидно, сградата се е намирала в сравнително добро състояние, доколкото в последната графа от картона е отбелязано, че тя е „запазена“. Въпреки това, на сградата е извършена реставрация две години по-късно, през 1975 г., както е посочено в представения от Дирекция „Културно – историческо наследство“ – Хасково „Списък на паметниците на културата, на които е разрешена реставрация“. Списъкът е изготвен от свидетеля Г.Г., който към този момент изпълнява длъжността „******“ на Дирекция „Културно – историческо наследство“ – Х. Макар и да няма данни в какво точна се е изразявала реставрацията, извършването на подобно дейност само по себе си е индиция за подобряване и укрепване състоянието на сградата (л. 144 – 145, том I ДП).

След отмяната на горепосочения Правилник, правната регламентация в ЗПКМ (отм.) в частта относно недвижимите паметници на културата е прецизирана с приемането на Наредба № 5 за издирване, изучаване и документиране на недвижимите паметници на културата (обн. ДВ бр. 6 от 19.01.1979 г., отм. бр. 60 от 27.05.1998 г.). Този подзаконов нормативен акт е издаден от председателя на Комитета за култура. В чл. 1 от Наредба № 5 се въвеждат два критерия, съгласно които една вещ придобива статут на недвижим паметник на културата: първо, трябва да са дума за недвижими имущества, които са „забележителни произведения” на архитектурата, строителството, изобразителните и приложните изкуства и, второ, тези недвижими имущества да обявени по реда на чл. 3 от ЗПКМ за паметник на културата. В тях се включват историческите паметници и места (чл. 1, ал. 2, т. 3), които представляват сгради и места, свързани с важни исторически събития, с живота и дейността на исторически личности и бележити дейци на културата и науката (чл. 2, ал. 3). В чл. 9 от Наредбата е отбелязано, че всички документи, относими към издирването, декларирането, изучаването, регистрирането и обявяването, проучването, проектирането, консервацията и реставрацията на паметниците на културата, образуват личното им досие. Освен личното досие на всеки един паметник на културата, се попълва и индивидуален картон, в който се посочват пълни адресни данни и данни, които характеризират паметника и са основание за декларирането му. Одобрените паметници на културата се вписват в държавен списък или регистър, като след регистрирането им те се обявяват в Държавен вестник (чл. 10, ал. 2, ал. 3 и ал. 4, чл. 12). Въведен е и изричен ред за отписване на недвижимите паметници на културата – това може да стане само със заповед на председателя на Комитета за култура по предложение на НИПК и решение на Съвета за опазване паметниците на културата, подкрепено с акт за състоянието на паметника, като отписването се обнародва в Държавен вестник (чл. 20). След приемането на Наредба № 5 няма данни по делото за вписани изменения в правния статут на процесната сграда – след реставрирането от 1975 г. не са отбелязвани и промени в изготвения през 1973 г. картон за регистрация относно материалното състояние на сградата. До отмяната на Наредба № 5 през 1998 г. не са предприемани действия по отписване на процесната сграда като паметник на културата. В този период се включва и изнасянето на музейната експозиция през 1990 г.

Новият подзаконов нормативен акт, който регламентира същите въпроси, е Наредба № 5 от 14.05.1998 г. за обявяване на недвижимите паметници на културата (отменила Наредба № 5 от 1979 г.). Част от описаните процедури са сходни с отменената нормативна уредба – относно видовете обекти на недвижимото културно – историческо наследство (чл. 6), относно тяхното идентифициране ( чл. 10, 11 и 12), поддържането на националния научно – документален архив (чл. 26 – 30). Отбелязани са и нови моменти – относно допълване на изискванията за степенуване на обектите съобразно културно – историческата им стойност (чл. 7), начина на деклариране на недвижимите паметници на културата (чл. 13 – 15), изготвянето на заключителна комплексна оценка (чл. 16 – 20), относно някои аспекти в процедурата по утвърждаване, обнародване и регистриране (чл. 21 – 25). Отново се подчертава фактическият елемент на обнародването в Държавен вестник – списъците с паметниците на културата, утвърдени по надлежния ред, се обнародват в Държавен вестник, след което се регистрират в Националния регистър на недвижимите паметници на културата, а НИПК издава удостоверения за факта на регистрацията. Както и в отменената наредба, отписването и прекатегоризирането се извършва по реда на тяхното утвърждаване и задължително се обнародва в Държавен вестник. В случая важи казаното по-горе: не е налице промяна в законадателната уредба, касаеща статута на недвижимите паметници на културата, както и няма данни за изменения в статута на процесната сграда, за вписване на промени в нейната регистрация (или досието й), както и за отписването й като паметник на културата по надлежния ред до отмяната на Наредба № 5 през 2012 г.

Първичното актуване за имота със съставянето на акт за публична държавна собственост № 0104 от 15.03.2000 г. (л. 25, том VIII ДП) отразява и обстоятелството, че същият се управлява и стопанисва от Министерството на отбраната. В акта за държавна собственост имотът е описан като парцел от 97.062 дка, застроена и незастроена площ, включващ 61 броя сгради с №№ 1, 2, от 7 до 12, от 14 до 22, 30, 32, 33, от 35 до 41, от 46 до 49, от 51 до 68, 70, 71, 72А, 72 Б, от 73 до 78. Посочено е, че общата застроена площ на сградите е 18348,97 кв.м., същите са преобладаващо едноетажни, с масивна и паянтова конструкция, а като години на построяване са посочени от 1892 г. до 1989 г. Сградите, находящи се в момента, са описани общо – те не са индивидуализирани поотделно със собствена площ, етажност, предназначение. Единствено е посочена общата им застроена площ. Следователно, към момента на актуване на имота сградата на Хасковския затвор е попадала в съществувал преди това парцел по действащия регулационен и кадастрален план, заедно с редица други сгради. Въпреки това, отбелязването, че сградите са построени в периода от 1892 г. до 1989 г. установява, че актосъставителят е разполагал с информация за времето на тяхното построяване. Както се посочи по-горе, сградата на Хасковския затвор е построена именно през 1892 г.

Изводът, че от съществувалия по-рано общ парцел с площ от 97.062 дка e образуван поземлен имот с идентификатор № 77195.706.505, в който се е намирала сградата на Хасковския затвор към момента на разрушаването й, се извлича от същия акт за държавна собственост № 0104 от 15.03.2000 г. В приложение към същия акт за държавна собственост № 0104 от 15.03.2000 г. е посочено, че по отношение на така описания парцел от 97.062 дка за обособена част от имота, представляваща поземлен имот с идентификатор № 77195.706.505, е съставен акт за публична държавна собственост № 1029/11.09.2007 г. (л. 27, том VIII ДП). Препис от акта обаче не е приложен към досъдебното производство и делото. Причината за това се открива в докладна записка рег. № 22 – 06 – 1251 от 2008 г., изготвена от заместник – министъра на отбраната, в която е посочено, че по отношение на този акт съдията по вписванията е отказал вписване с мотива, че имота и сградите не са описани съобразно изискванията на Закона за кадастъра и имотния регистър (л. 59, том VIII ДП). В същата докладна записка е отбелязано, че поземлен имот с идентификатор № 77195.706.505 е част от ВР 1492, а за целия ВР 1492 е съставен именно акт за публична държавна собственост № 0104/15.03.2000 г. В предходна докладна записка рег. № 22 – 06 – 1251/2007 г. от заместник-министъра на отбраната, адресирана до министъра на отбраната, отново е посочено, че е съставен акт за поземлен имот с идентификатор № 77195.706.505, част от ВР 1492 – гр. Хасково, като същият представлява имот с отпаднала необходимост за българската армия. В докладната записка е отбелязано, че съгласно Указание на заместник – министъра на Народната отбрана № С – 4 от 02.01.1978 г. е предоставена безвъзмездно част от ВР 1492 (бивш затвор) на Градски народен съвет – Хасково. С писмо рег. № 22 – 06 – 1251 от 03.09.2007 г. Изпълнителна агенция „Държавна собственост на МО“ е предоставила в дирекция „Военна инфраструктура“ документи за съставяне на акт за държавна собственост за имота. По отчетна форма № 2 за сгради под № 8 е била отразена сграда - „затвор, която не се стопанисва от МО“ (л. 57, том VIII ДП). Така, въз основа на цитираните докладни записки, се установява, че от първоначално съществувалия парцел с обща площ от 97.062 дка е образуван поземлен имот № 77195.706.505, който представлява част от ВР 1492, като тази част от военния район се идентифицира не със самия поземлен имот, а с намиращата се в него сграда, за която е посочено, че представлява „бивш затвор“. Прави впечатление, че в отчетна форма сградата е посочена под № 8 – така тя се включва сред изброените в акта за държавна собственост от от 15.03.2000 г. 61 броя сгради, сред които са и тези с №№ от 7 до 12. Докладната записка препраща към издаденото по-рано Указание на заместник – министъра на Народната отбрана № С – 4 от 02.01.1978 г., в което също се говори за „бивш затвор“. Нещо повече, в цитираното писмо рег. № 22 – 06 – 1251 от 03.09.2007 г. и изпратените с него съпроводителни документи за тази сграда е отбелязано, че е „затвор“, който не се стопанисва от Министерството на отбраната. От тези писмени доказателства може да се направи извод, че в различни периоди от време процесната сграда винаги е била свързвана с функционалното й предназначение на бивш затвор. Макар и същата да не се използва повече за нуждите на затворното дело от началото на 50 – те години, нейната предистория е била известна не само като историческо обстоятелство, но и като документално отразен факт във ведомствените регистри на Министерството на отбраната. За тази сграда не е налично никакво друго описание, освен „бивш затвор“. Отбелязването в писмо рег. № 18 – 00 – 15 от 21.04.2006 г. (на л. 465, том IV ДП), че ВР 1492 част е бивш складов район, е изолирано, като в допълнение следва да се има предвид, че под „военен район“ не се има предвид самата сграда, а парцела, в който тя се намира или онази част от него, която е обособена за нуждите на военното ведомство. Това разграничение следва да се отбележи и при разглеждането на документите, с които през 2001 г. започва кореспонденцията между Областния управител на Област Х. и подсъдимия И. *** по повод прехвърляне собствеността на военните имоти. В приложения към писмо изх. № 2178 от 23.07.2001 г. на Областния управител на Област Х., адресирано до подсъдимия И., в качеството му на Кмет на Община Х., списък на имоти – държавна собственост на Министерството на отбраната, нуждата от които е отпаднала, е посочен и имотът, представляващ ВР 1492ч с адрес гр. Хасково, ул. „Дунав“ № 1, под пореден номер 65, с общо 24 на брой сгради и площ от 17,64 дка. В графа № 7 от списъка „Предназначение на имота“ липсва отбелязване, т.е. не е посочено предназначението на имота (л. 453 – 455, том IV ДП). Важи казаното по-горе: понятието „военен район“ е идентично с поземления имот, а не с построената в него сграда. Изводът е, че процесната сграда неизменно през годините е известна като „бивш затвор“ и именно в това си качество тя е отбелязвана във ведомствените регистри и вътрешния документооборот на Министерството на отбраната.

От друга страна, имотът, описван като ВР 1492ч, е предмет на кореспонденцията, в която подсъдимият И. ***, във връзка с придобиването на част от военните имоти. Това ясно проличава от писмо изх. № 04 – 11 – 5 от 21.09.2004 г. (подсъдимият И. е уведомил Министъра на отбраната, че след първоначалното решение № 375/13.12.2001 г. е взето последващо решение № 175/17.09.2004 г. на Общински съвет – Хасково за безвъзмездното придобиване на още два допълнителни имота: ВР № 1493 Б, включващ 53 сгради, прилежащ терен с площ от 120 дка; ВР № 1492 ч на ул. „Дунав“ № 1, включващ 24 сгради и прилежащ терен с площ от 17,64 дка - л. 546, том IV ДП); писмо изх. № 06 – 25 – 20/31.01.2006 г. (подсъдимият И. е отправил молба до Министъра на отбраната за преразглеждане на искането за безвъзмездно придобиване на двата имота - л. 462, том IV, л. 69, том VIII ДП); както и писмо с изх. № 06 – 25 – 52/21.03.2006 г. (л. 464, том IV ДП). За посочването на имота като ВР № 1492 ч на ул. „Дунав“ № 1 подсъдимият се позовава на получения преди това в Община Хасково списък на военните имоти, изпратен с писмо № 1960 от 01.11.2001 г. В материалите от досъдебното производство, обаче, се установява наличието на документ с още по-ранна дата – писмо изх. № 2178 от 23.07.2001 г. на Областния управител. Писмото е адресирано лично до подсъдимия И. в качеството на кмет и има аналогично съдържание – изпратен е списък на имотите – държавна собственост, предоставени на Министерството на отбраната, нуждата от които е отпаднала. Писмото е получено в Община Хасково с вх. № 106 – 25 – 148 от 24.07.2001 г. Два дни по-късно, на 26.07.2001 г., И. го е резюлирал до Дирекция „Общинска собственост“, като е разпоредил да се извърши проучване „веднага“ и да се вземе решение, т.е. да се вземе отношение по въпроса (л. 453, том IV ДП).

Характерно и за трите писма е изричното посочване на причината, поради която се отправя искане за придобиването на имотите – това е „необходимостта… за Община Хасково във връзка с жилищното строителството в града и решаването на наболелите по това отношение социални проблеми на населението“. Тази обосновка на искането впоследствие се повтаря многократно в кореспонденцията между подсъдимия И. и Министерството на отбраната, при това нейната формулировка остава неизменна като съдържание в целия период преди придобиването на имота. С писмо изх. № 12 – 04 – 3/05.09.2007 г. отново се говори за удовлетворяване социалните нужди на населението на общината. В писмото са изтъкнати аргументи, че броят на картотекираните граждани, чакащи да закупят общински жилища, надхвърля възможностите за предоставяне на такива и във връзка с изпълнението на социалната си програма Община Хасково е започнала изграждането на 5 жилищни блока и 15 броя еднофамилни редови жилищни сгради. Посочва се, че идеята за безвъзмездното придобиване от държавата на имот ВР № 1492ч на ул. „Дунав“ № 1 съгласно решение № 175 от 17.09.2004 г. на Общински съвет – гр. Хасково е продължение на тази социална програма, като има намерение върху посочения терен да се построят още 12 жилищни блока за социално слаби семейства и обслужващ ги търговски център на стойност 9 800 000 лв. (л. 70, том VIII ДП). Така първоначално възникналата идея допълнително се доразвива, като придобива вече съвсем реални прогнозни размери относно вида, броя и стойността на предвижданото строителство. Тази конкретика отразява инвестиционните намерения за имота, като нейното изпълнение не е поставено в зависимост от други, допълнителни условия, включително и такива, които могат да бъдат отнесени или свързани със статута на поземления имот или на намиращите се в него сгради. В писмата подсъдимият И. посочва не само конкретните имоти, които желае да придобие, но и начина на придобиване – безвъзмездно, което косвено е обосновано именно с желанието да бъдат решени „проблемите, касаещи хасковската общественост“. Така описаната причина впоследствие придобива допълнителен смисъл в защитната теза, видно от изложеното по-долу.

Както вече се отбеляза, в описаната кореспонденция предмет на обсъждане са „военните имоти“ или конкретно посочените два от тях – ВР № 1493Б и ВР № 1492ч, но от контекста на писмата е достатъчно ясно, че техните адресати имат предвид поземлените имоти, ведно с построените в тях сгради, без обаче последните да се изброяват или описват с отделни индивидуализиращи белези. Първият документ, достигнал до знанието на подсъдимия, в който изрично се отбелязва не само съществуването на процесната сграда, но и особеният й статут, е писмо, получено в Община Хасково във връзка с инициирана процедура по изработване на задание за възлагане на нов общ устройствен план на гр. Хасково и неговото землище. В подобна процедура нормативните изисквания въвеждат необходимостта от прецизиране на данните за отделните територии, които влизат в обхвата на общия устройствен план, включително касаещи „обекти на културно – историческото наследство“ и „териториите за културно – историческа защита“ (чл. 104, ал. 1, чл. 107, т. 1, чл. 115, ал. 1 и ал. 2, чл. 125, ал. 1 и ал. 6 ЗУТ). В съответствие с тези разпоредби е изискана информация, необходима за изработването на заданието за общ устройствен план на гр. Хасково. За целта е отправено запитване с писмо изх. № 04 – 04 – 2/02.10.2006 г., с което е поискано от Директора на Националния институт по паметниците на културата да бъдат предоставени изходни данни и допълнителна информация относно декларираните и обявени индивидуални и групови паметници на културата, резервати и местности с културно – историческо наследство на територията на гр. Хасково, както и да се посочат изискванията по въпросите, които засягат паметниците на културата в обхвата на подлежащата на разработване територия. Писмото е подписано лично от подсъдимия И. и съгласувано със свидетелката В.Р., към онзи момент заемаща длъжността ****** на Дирекция „Устройство на територията“ при Община Х. Два месеца след изпращане на писмото постъпва и неговият отговор – писмо с вх. № 04 – 04 – 2/14.12.2006 г., в което е посочено, че за нуждите на подготвяното задание за общ устройствен план, приложено се изпраща извадка от справочника за недвижимото културно – историческо наследство в гр. Хасково, област Хасково, съдържаща списък на обектите със статут на паметници на културата по чл. 12, т. 2 ЗПКМ. Този списък е представен като „Приложение № 1“ към писмото. В писмото достатъчно изчерпателно е посочено, че техническите данни за паметниците на културата – адрес, квартал, планоснимачни номера и др. са към датата на придобиване на статута им, поради което се отправя искане за тяхното актуализиране. Изрично е указано, кои обекти притежават статут на недвижими паметници на културата. В заключение се отбелязва, че на основание чл. 20, ал. 4 и чл. 21, ал. 1 ЗПКМ, чл. 7, ал. 1, т. 7 и чл. 19, т. 1, б. „б“ от Правилника за устройството и задачите на НИПК промяната в предназначението и инвестиционните инициативи за намеса, включително при делба, в паметниците на културата и в тяхната среда, както и проекти за ново строителство в техните граници и охранителни зони, преди одобряване, задължително следва да се съгласуват с НИПК. Писмото е адресирано лично до подсъдимия И. в качеството му на Кмет на Община Х. – което е логично с оглед на факта, че е и самото запитване изхожда лично от него. В горния ляв ъгъл на писмото има резолюция за препращането му на „г-жа В. Р.“ от 15.12.2006 г., както и втора резолюция за изпращането му на „Хр. П. с копие за арх. Кр. Ц.“ от 10.01.2007 г. Резюлирането на писмото по този начин показва, че свидетелката Р. е втори по ред адресат във вътрешния документооборот на общината, тъй като писмото е адресирано първо лично до подсъдимия. С резолюцията Р. е получила единствено указания за по-нататъшното придвижване на писмото и приложения към списък във връзка с образуваната преписка по изготвяне на задание за общ устройствен план. Това косвено се извлича и от показанията на свидетелката К.Ц.,*** от 2008 г., която също изказва предположение, че писмото е било насочено за попълване на преписката: „... Информация или с документи във връзка с това писмо явно се е занимавала В.Р., както се вижда от писмото на НИПК – гр. София. Аз лично не съм се занимавала със събирането на документация по горната преписка“ (на л. 21, том VII ДП). Препращането на писмото на свидетелката Р. е логично с оглед на факта, че тя е изготвила и съгласувала първоначалното писмо, с което е отправено запитването към НИПК. В показанията си Р. го потвърждава: „…Аз съм подписала първото писмо – запитване, което сме писали до НИПК – София заедно с подписа на кмета Г.И.… Както виждам е постъпило писмо – отговор и то е било резолирано до мен. Не мога да позная на кого е подписа под тази резолюция…“ (л. 23, том VII ДП). Свидетелят П. в случая е имал само технически фунции – втората резолюция е до него, тъй като е трябвало да изготви копие от писмото за свидетелката Ц. и да го опише в деловодния регистър: „…На същото писмо има резолюция до мен от Началник Дирекция „УТ“ (Устройство на територията) да изготвя копие от писмото за архитект К.Ц.. След като изготвя такова копие, в регистъра пиша до кого го изпращам. След това аз лично го отнасям на адресата или чрез пощата изпращам копието на адресата. В случая виждам, че писмото е изпратено по пощата на 11.01.2007 г. за арх. Ц., което е записано в регистъра“ (на л. 22, том VII ДП). В приложения към писмото списък на обектите със статут на паметници на културата под № 4 изрично е посочен „Хасковски затвор“ на ул. „Дунав“, кв. 44, обявен с ДВ бр. 36 от 1970 г., вид „исторически“, категория „национално значение“. Писмото от 14.12.2006 г. представлява пряко писмено доказателство и първо такова, че подсъдимият е уведомен за това, че съществува процесната сграда Хасковски затвор и същата е паметник на културата с национално значение. Отбелязването на нейния адрес е достатъчно, за да бъде установено нейното местоположение. С писмото подсъдимият не само получава информация, че тази сграда е паметник на културата, но и не по-малко важно значение има останалата част от съдържанието на писмото, тъй като с него изрично се отбелязват дейностите, които трябва да бъдат предварително съгласувани с НИПК, съгласно законовите разпоредби. Следователно, по този начин подсъдимият е уведомен, че при евентуалното извършване на описаните действия, той е длъжен да ги съгласува с компетентния орган. Налага се и друг извод, а еменно, че тази информация вече е налична в общинска администрация . в Дирекция „Устройство на територията”, както и на св. Ц., която от 2008 г. и към датата на издаване на процесната заповед е заемала длъжността „****** *****” на Община Х..

Докато горепосоченото писмо се явява първият документ, в който е отбелязан статута на сградата и който е адресиран до подсъдимия, от събраните по делото писмени доказателства се установява и първото самостоятелно отбелязване на сградата в документ за собственост. С оглед на проведени благоустройствени мероприятия, обособяването на нови поземлени имоти и одобряването на нова кадастрална карта по реда на ЗКИР през 2006 г. за землището на гр. Хасково, е съставен акт за публична държавна собственост № 1045 от 27.02.2008 г. (л. 84, том VIII ДП) за поземлен имот от 4955 кв.м., представляващ съгласно одобрената през 2006 г. кадастрална карта имот с идентификатор № 77195.706.505, застроен с 10 броя сгради, изчерпателно описани с отбелязване на техния идентификатор и площ. Като административен адрес на имота е посочена ул. „Дунав“ (без номер). В т. 9 е посочен като съставен по-рано акт за същия имот акт за публична държавна собственост № 0104/15.03.2000 г., а в т. 10 „Предоставени права за управление“ са посочени отново обсъдените по – горе разпореждане № П – 1427-а от 07.09.1953 г. на Министерски съвет, писмо № М – 483 от 12.12.1953 г. на Министерски съвет и заповед № 943 от 02.07.1999 г. на Кмета на Община Х.. В т. 13 „Забележки“ изброяването на сградите е продължено, като е описана и сграда с идентификатор № 77195.706.505.8, посочена като „Затвор“, със застроена площ от 417 кв.м., на един етаж, с масивна конструкция и година на построяване – 1892 г. В т. 4 от акта „Местонахождение на имота“ е посочено, че описанието е извършено съгласно скица № 11160/30.08.2007 г., издадена от Служба по кадастър – Хасково. Видно от съдържанието на скицата (л. 85, том VIII ДП), съгласно данните от кадастралната карта и кадастралните регистри, начинът на трайно ползване на имота е „За друг вид имот със специално предназначение и ползване“, а за сграда с идентификатор № 77195.706.505.8 предназначението е „Сграда със специално предназначение“. Сравнителният анализ между по-рано съставения акт за публична държавна собственост от 15.03.2000 г. и новият акт от 27.02.2008 г. показва наличието в последния на една значително по-висока степен на конкретизация при описанието на имота и находящите се в него сгради. От съществено значение е, че за първи път процесната сграда е описана като „затвор“ и година на построяване 1892 г. Както вече се отбеляза по-горе, функционалното предназначение на сградата е обстоятелство, което несъмнено е било известно и е отбелязвано във вътрешноведомствената документация на Министерството на отбраната, но първото му отбелязване в документ за собственост е именно в акта от 27.02.2008 г. Към момента на съставянето му са в сила Правилникът за прилагане на Закона за държавната собственост от 2006 г. и Заповед № РД 02 – 14 – 123 от 21.03.2005 г. за утвърждаване Образец на акт за държавна собственост, издадена от Министъра на регионалното развитие и благоустройството. Съгласно изискванията на чл. 103, ал. 1 от ППЗДС и раздел III, т. 21 от Заповедта сградите, предмет на акта за държавна собственост, се описват съобразно всички известни индивидуализиращи белези. За процесната сграда такъв белег се явява обстоятелството, че същата е била използвана за „затвор“. Годината на построяване е факт, известен още при съставянето на предходния акт за публична държавна собственост от 15.03.2000 г. В използваната при съставянето на акта скица № 11160/30.08.2007 г. на Служба по кадастър – Хасково процесната сграда е отбелязана като „Сграда със специално предназначение“. Обяснението може да се намери в начина на трайно ползване на самия поземлен имот – „За друг вид имот със специално предназначение и ползване“, произтичащ от обстоятелствата, отразени в акта за публична държавна собственост от 15.03.2000 г. Касае се за имот, който се ползва и управлява от Министерството на отбраната, т.е. за военни нужди. В действащата към този момент Наредба № 3 от 28.04.2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри (отм.), предназначението на поземлените имоти и сградите се определя съобразно приложение № 2. В таблица № 2 от приложението, т. 21 определя, че в категорията „Поземлени имоти със специално предназначение и ползване“ се включват два вида имоти – „За склад на държавния резерв“ и „За друг вид имот със специално предназначение и ползване“. В таблица № 3, т. 3 сградите със специално предназначение попадат в категорията „Производствени, складови и инфраструктурни сгради“. Очевидно е, че към момента на съставянето на акта за публична държавна собственост от 27.02.2008 г. ползването на имота и сградите от Министерството на отбраната е определило отбелязването в кадастралната карта и кадастралните регистри на начина на трайно ползване и предназначението на отделните обекти (в тази насока допълнително може да се посочи определянето на подобни обекти като такива за „специални дейности“, свързани с отбраната и сигурността на страната, съгласно използваната правно-нормативна техника и в други нормативни актове като чл. 16, ал. 1, т. 7, чл. 21, ал. 2, т. 7 от Наредба № 8/14.06.2001 г. за обема и съдържанието на устройствените планове, както и чл. 2, ал. 1 от ПМС № 232/06.11.2000 г. за определяне реда и начина на отчитане на дълготрайните материални активи и материалните запаси на Министерството на отбраната – отм.). Следователно, процесната сграда към този момент е можела да бъде индивидуализирана по три различни начина: от гледна точка на статута си като паметник на културата; като сграда – затвор, построена през 1892 г., съгласно описанието в новосъставения акт за държавна собственост; и като „сграда със специално предназначение“ от гледна точка на използването й от Министерството на отбраната като имот за военни нужди.

Тази разлика в терминологията обаче не води до смесване на отделните понятия относно статута на сградата. Това особено ясно проличава при подновяване на преговорите между Община Хасково и Държавата за придобиване на имота, след актуването на имота и вписването на новия акт за държавна собственост. Инициатива за продължаването им е проявена и от страна на Областния управител на Хасковска област. С негово писмо изх. № РД – 07 – 934 от 02.04.2008 г. е поискано становище от страна на Министерството на отбраната относно освобождаване и предаване на имота. На практика, това писмо възпроизвежда съдържанието на друго писмо, получено от Община Хасково, в което е посочено, че с цитираното по-горе Указание на зам.-министъра на Народната отбрана от 02.01.1978 г. на ГНС – Хасково е предаден безвъзмездно част от войскови район № 1492 (бивш затвор), предаването е извършено с протокол-опис от 18.01.1978 г., но все още продължава да се ползва от структурите на Народната отбрана. В писмото е отбелязано изрично, че в ДВ бр. 36/1970 г. имотът е включен в списъка на историческите паметници в Хасковския окръг и във връзка с това идеята на общината била след предаването на имота същият да бъде възстановен като музей (л. 61, том VIII ДП). Възпроизвеждане съдържанието на писмото от Община Хасково недвусмислено доказва, че информацията относно статута на сградата като паметник на културата вече е налична и съществува като такава в общинската администрация, с оглед цитираното писмо от Общината вх. № РД-07-934 от 25.03.2008 г. в Областна администрация. Не само този статут вече е известен, но и във връзка с него се прокарва идеята за възстановяването на бившия затвор като музей. Самото отбелязване в подобно писмо има косвено значение за формирането на извода, че културно – историческият статут на сградата е обстоятелство, известно в Община Хасково. В тази насока интерес представлява и фактът, че непосредствено преди писмото на Областния управител и съставянето на акта за държавна собственост от 27.02.2008 г., се установява наличието и на друго писмо с изх. № 12 – 40 – 1 от 15.01.2008 г., изходящо лично от подсъдимия И. и адресирано до Изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Държавна собственост на Министерството на отбраната“ (л. 62, том VIII от ДП). Писмото е изготвено на бланка от Дирекция „Общинска собственост“ при Община Хасково. Това писмо придава нов детайл в претенциите за придобиване на собствеността върху имота. Този път се претендира не прехвърляне на правото на собственост, а подсъдимият се позовава именно на цитираното по-горе Указание на зам.-министъра на народната отбрана от 02.01.1978 г., с което сградата – бивш затвор е предадена безвъзмездно на ГНС – Хасково, но въпреки че с протокол опис от 18.01.1978 г. обектът бил предаден, той все още продължавал да се ползва от структури на Министерството на отбраната. Във връзка с това се иска да бъде определен представител и дата, на която обектът да бъде „освободен и предаден на Община Хасково“. В този смисъл, подсъдимият е отправил искане за предаване на фактическата власт върху имота, като е приел, че основание за това му дава Указанието от 02.01.1978 г. за безвъзмездно предаване с произтичащите от това последици. С това писмо подсъдимият манифестира знанието си, че сградата представлява „бивш затвор“. Съпоставянето между писмо изх. № РД – 07 – 934 от 02.04.2008 г. на Областния управител на Хасковска област и писмо с изх. № 12 – 40 – 1 от 15.01.2008 г. води до извода, че на подсъдимия са еднакво известни и двата факта: обявяването на имота за паметник на културата с ДВ бр. 36 от 1970 г. и предназначението му на „бивш затвор“.

В отговор на писмото на Областния управител е изготвена докладна записка с изх. № 62 – 00 – 1686/21.04.2008 г. от Изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Държавна собственост на МО“. Докладната записка е адресирана до Министъра на отбраната. В нея е посочено, че действително сградата е включена в списъка на историческите паметници и е трябвало да бъде превърната в музей, но от момента на обявяването й за исторически паметник тази процедура не е била осъществена, т.е. твърди се, че от 1978 г. до датата на изготвяне на докладната записка сградата не е била превърната в музей. Посочено е, че ИА „Държавна собственост на МО“ е приела части от ВР 1492 с протоколи от 13.01.1998 г. и 27.01.2000 г., като имотът е бил предоставен на агенцията за изпълнение на нейните функции. За последващите 10 години (т.е. от 1998 г. до 2008 г.) отново не били предприети действия по превръщането на бившия затвор в музей. Докладната записка се позовава на писма с №№ 06 – 25 – 20/31.01.2006 г. и 12 – 40 – 3/05.09.2007 г., адресирани до министъра на отбраната, с които подсъдимият И. в качеството си на Кмет на Община Х., е поискал безвъзмездното предоставяне на имота за жилищно строителство и търговски център, без да се споменава превръщането на сградата на бившия затвор в музей, като през това време имотът е бил охраняван със средства на МО. В докладната записка също така се твърди, че Община Хасково издала скица № 4475/24.11.2006 г. за имота на ул. „Дунав“ № 1, в която не било отразено, че сградата е предоставена безвъзмездно на община Хасково през 1978 г. (л. 67 – 68, том VIII ДП). Писмо с изх. № 62 – 00 – 1607/15.04.2008 г. със съдържание, възпроизвеждащо дословно докладната записка, е изпратено от Изпълнителния директор на ИА „Държавна собствеността на МО“ до подсъдимия И. ***, том VIII ДП), както и писмо със същото съдържание изх. № 22 – 06 – 205/23.04.2008 г. е изпратено от Министъра на отбраната до Областния управител на Хасковска област (л. 72, том VIII ДП). Показателен е фактът, че с писмо изх. № 62 – 00 – 1607 от 15.04.2008 г. подсъдимият И. е уведомен за обнародването в ДВ бр. 36 от 1970 г. и предишното функциониране на сградата като „музей“ /виж по-горе/. Обстоятелството, че подсъдимият И. узнава за писмото и неговото съдържание, проличава ясно от собствения му отговор с писмо с изх. № 12 – 40 – 1/18.06.2008 г., адресирано от подсъдимия И. до Министерството на отбраната. В писмото отново е посочено, че с ДВ бр. 36/1970 г. сградата е включена в списъка на историческите паметници в Хасковски окръг и идеята на общината е да бъде възстановен като музей. Писмото носи подписа на подсъдимия И. и е подпечатано с печата за Кмет на Община Х. (л. 73, том VIII ДП). Така описаното съдържание на писмото свързва посочените по-горе факти относно знанието на подсъдимия за статута на сградата и за идеята същата да бъде превърната в музей.

В същия период на размяна на тези писма в Община Хасково постъпва и докладна записка с изх. № 56/22.05.2008 г., изготвена от И.П., към този момент и.д. Директор на РИМ – Хасково, и адресирана до подсъдимия И. ***, с предложение частта от комплекса, която преди години е била музей, отново да бъде възстановена като такъв. Като причина се изтъква това, че сградата била исторически паметник, за което към докладната записка е приложена и историческа справка, изготвена от свидетелката К.У.. В същата са дадени изчерпателни подробности относно построяването на сградата, от кога до кога е била използвана като затвор, кога е обявена за паметник на културата (л. 36, том VII и л. 74, том VIII ДП). Докладната записка е изпратена и получена в регистратурата на Община Хасково, където е заведена с вх. № 45 – 01 – 6/22.05.2008 г. (л. 85, том VII ДП). Адресирането на докладната записка до подсъдимия в качеството на кмет и получаването й в Община Хасково не са оспорени по делото с надлежни доказателства, които да опровергаят извода, че тя не е достигнала до знанието му. Приобщената по делото справка – извадка от дневник за входяща и изходяща кореспонденция, воден в РИМ – Хасково, показва направлението на документа – в графа 2 „Кореспондент – адрес“ и посочено „До Кмета на Община Х.“, а в графа 6 „Относно“ е записано „Хасковският затвор“. Непосредствено до това отбелязване, горе вдясно, в раздел II „Регистрация на междинните документи и отговори. Движение на документите“, графа 9 „Изпратен до – Получен от – Предаден на“, е залепено картонче с входящ номер, видно от което докладната записка е постъпила в Община Хасково и е била заведена под вх. № 45 – 01 – 6/22.05.2008 г. (л. 85, том VII ДП). Това обстоятелство следва да се приеме за безспорно установено и същото не е опровергано от страна на подсъдимия или защитниците му. Приложената историческа справка дава достатъчно подробна информация относно културно – историческата стойност на сградата с посочване на факти, дати, събития. Това е напълно логично с оглед автора на справката – в качеството си на ****** свидетелката У. е акцентирала основно върху историческите събития, свързани с Хасковския затвор. Въпреки това, цялостното съдържание на докладната записка и на историческата справка недвусмислено подсказват на техния адресат, че в случая става дума за сграда, която определено притежава висока историческа и културна стойност. Съпоставени с горецитираната кореспонденция и писма изх. № 12 – 40 – 1/18.06.2008 г. и изх. № 12 – 40 – 1 от 15.01.2008 г., може да се приеме, че докладната записка и историческата справка са допълнили с информация вече известните на подсъдимия факти относно обявяването на сградата за паметник на културата и временното изложение на музейна експозиция там.

Поземленият имот, в който се намира процесната сграда, е бил обект не само на преговори по прехвърляне на собствеността, но и на определени благоустройствени мероприятия. В края на същата 2008 г. е инициирано производство за изменение на подробен устройствен план – план за регулация на кв. 250а в гр. Хасково, засягащо и имота, в който се намира сградата на Хасковския затвор. На основание чл. 130 ЗУТ Министерството на отбраната е уведомено за образуваното административно производство (л. 516, том IV ДП) и е имало възможност да изрази становище по проекта, като е изложило своите възражения в писмо изх. № 09 – 00 349 от 18.12.2008 г. По отношение на имотите на ул. „Дунав“ в писмото е посочено, че се предлага да се урегулира цялата територия на бившия УПИ ХI – 8619 в кв. 250а (стар) и на базата на имоти с пл. №№ 9065 и 9066 да се образуват два нови урегулирани поземлени имота, които да бъдат отредени „за специално предназначение“ (л. 525, том IV ДП). В крайна сметка, административната процедура приключва със заповед № 34 от 16.01.2009 г., издадена от подсъдимия в качеството му на Кмет на Община Х., за одобряване изменението на част от плана за улична регулация и плана за регулация на кв. 250а, съгласно който по ул. „Дунав“ между о.т. 1023 и о.т. 3239 се прокарва осова линия; променя се уличната регулационна линия северно от о.т. 126 – о.т. 1023, в следствие на което се променят очертанията и размерите на кв. 250а; променят се очертанията и размерите на УПИ ХI, като вътрешните регулационни линии се поставят в съответствие с източната, северната и южната имотни граници на поземлен имот с идентификатор № 77195.706.503; УПИ XI се отрежда за „специално предназначение“ и в кв. 250а се оформя нов урегулиран поземлен имот – УПИ XII, който се отрежда за „жилищни нужди и обществено обслужване“. Видно от графичната част на проекта към заповедта (л. 524, том IV ДП) в обхвата на УПИ XII са отредени два поземлени имота по кадастрална карта – поземлен имот с идентификатор № 77195.706.505 и разположеният до него поземлен имот с идентификатор № 77195.706.504. Прави впечатление, че както УПИ XI, така и УПИ XII са част от по-рано съществувалият общ парцел, ползван от Министерството на отбраната за нуждите на разположеното там поделение. Въпреки това, само УПИ XI продължава да бъде отреден за „специално предназначение“. Промяната в отреждането „за жилищни нужди и обществено обслужване“ касае само УПИ XI, в който се включва и процесният имот. В тази насока не без значение е отбелязаното по-горе в предхождащата кореспонденция и изразеното от подсъдимия намерение след прехвърляне на собствеността върху имота същият да бъде използван за застрояване с жилищни блокове за социално слаби семейства. Както се вижда, изразеното от Министерството на отбраната становище в писмо изх. № 09 – 00 349 от 18.12.2008 г. е съдържало предложение и двата новообразувани урегулирани поземлени имота да бъдат със „специално предназначение“. Подобно становище е можело да намери резон в действалото до този момент отреждане, което съгласно заповед № 943 от 02.07.1999 г. е било „за МО“, т.е. за Министерство на отбраната (л. 371, том II от делото). Това предложение обаче не е възприето и е променено предназначението именно на този урегулиран поземлен имот, в обхвата на който попада имота с идентификатор № 77195.706.505, ведно с построената в него сграда на Хасковския затвор.

Междувременно, в хода на процедурата по изменение на подробния устройствен план, е проведена законодателна инициатива за приемане на нов закон, който да регламентира въпросите на културното наследство. В 40-то Народно събрание е внесен законопроект рег. № 854 – 01 – 84. „Този нормативен акт транспонира в българската правна среда европейските директиви, модели и политики за ефективно издирване, идентифициране, съхраняване, консервация, реставрация и социализация на културните ценности, като съдейства на държавните и местните институции за съхраняване и опазване на българското културно наследство и природно богатство по адекватен начин“ /от мотивите към законопроекта/. С приемането и обнародването в ДВ бр. 19 от 13.03.2009 г. на новия Закон за културното наследство са въведени съществени промени в нормативната уредба на онези обществени отношения, чийто предмет е културното наследство. В чл. 2 е посочено, че културното наследство обхваща материалното и нематериалното недвижимо и движимо наследство като съвкупност от културни ценности, които са носители на историческа памет, национална идентичност и имат научна или културна стойност. При сравнение на тази разпоредба с текста на отменения чл. 3 от ЗПКМ, се установява разликата в използваните от законодателя понятия – отмененият закон борави с понятието „паметник на културата”, а новият закон използва понятията „културно наследство” и „културна ценност”, като културно наследство е по-общо понятие от културна ценност и включва в себе си последното. Внимателният преглед на двата нормативни акта обаче показва, че новите понятия не изключват и не дерогират съдържанието на предходното понятие - всички онези обекти, които са придобили статут на „паметник на културата” по реда на ЗПКМ (отм.) представляват културно наследство и се приравняват по статут на „културна ценност” съгласно ЗКН. Това особено проличава в текста на чл. 7 ЗКН, в който е прецизирано кои обекти са „културни ценности”, като използваната в тази насока легална дефиниция съдържа много от признаците на чл. 3 от ЗПКМ (отм.). Освен уреждане статута на културните ценности, новият закон съдържа и два текста, които касаят правото на собственост върху културните ценности. Така в чл. 2, ал. 3 ЗКН се отбелязва, че културните ценности могат да бъдат публична и частна собственост, те могат да са собственост на държавата, общините, на Българската православна църква и другите регистрирани вероизповедания, както и на физически и юридически лица. В чл. 2а, ал. 1 е въведено уточнение – културните ценности, които са археологически обекти по смисъла на чл. 146, ал. 1 от закона и произхождат от територията и акваторията на Република България, са публична държавна собственост. Следователно, последният текст въвежда изрично конкретен режим на собственост само по отношение на археологическите обекти, визирани в чл. 146, ал. 1 ЗКН – те са публична държавна собственост. Тази норма има вещноправен характер. По отношение на всички останали културни ценности, обаче, режимът им на публична или частна собственост се определя съобразно нормите на съответните закони – Закона за собствеността, Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост. В тази насока законодателят е последователен: съгласно чл. 2а, ал. 2 ЗКН културните ценности, правото на собственост върху които е придобито по реда на Закона за общинската собственост, са общинска собственост. Но дали те са публична или частна общинска собственост – това е въпрос, който следва да се определи съобразно разпоредбите на Закона за общинската собственост. В този смисъл, Законът за културното наследство използва достатъчно адекватен и гъвкав законодателен подход, като регламентира само за една точно определена категория културни ценности какъв е видът на собствеността върху тях (публична държавна собственост), а по отношение на всички останали културни ценности предоставя този въпрос да бъде решен съобразно нормите на съответните закони, които регулират обществените отношения във връзка със собствеността и нейните видове. В чл. 11 ЗКН е предвидено, че държавната политика в областта на културното наследство се ръководи и осъществява от Министерския съвет. Конкретни правомощия са възложени на министъра на културата, изчерпателно изброени в чл. 14, ал. 1, т. 1 – 16 ЗКН. Създава се и нов орган – Инспекторатът за опазване на културното наследство, който се състои от централно управление и регионални инспекторати (чл. 15 и чл. 16). Законът възлага определени правомощия и на органите на местното самоуправление – кметовете на общини и общинските съвети. Предвидено е, че кметовете на общини организират и координират осъществяването на политиката по опазване на културното наследство на територията на съответната община с оказване на съдействие при издирване, изучаване, опазване и популяризиране на културните ценности, като освен това създават обществен съвет за закрила на културното наследство като съвещателен орган към общината (чл. 17, ал. 1 ЗКН). Специално въпросите по отношение на недвижимото културно наследство са предоставени в ресора на Националният институт за недвижимо културно наследство – НИНКН – във връзка с опазването, издирването и изучаването на съответните обекти (чл. 18 и чл. 19). Регламентирани са критериите за определяне вида на недвижимите културни ценности според принадлежността им към определен исторически период; научната и културната област, към която се отнасят; пространствената им структура и териториален обхват; степента на застрашеност (чл. 45 – 50 ЗКН). Предвидена е изключителна детайлна регламентация относно реда за идентифициране, деклариране, предоставяне на статут на недвижима културна ценност, относно правата и задълженията на собствениците и ползвателите на такива обекти, относно тяхната териториално – устройствена защита и реда за предоставяне на концесия (глава пета от ЗКН, чл. 55 - 91). Съгласно чл. 78, т. 5 ЗКН териториално-устройствената защита на недвижимото културно наследство обхваща проектиране, съгласуване и одобряване на устройствените планове и на проектните документации (инвестиционни инициативи и проекти за намеси) в защитените територии за опазване на недвижимото културно наследство и контрол по тяхното прилагане и изпълнение. В чл. 80, ал. 4 ЗКН (редакция към 14.05.2015 г.) е посочено, че не се съгласуват устройствени планове и специфични правила и нормативи към тях, които не са съобразени с режимите на опазване на недвижимите културни ценности. С чл. 83 ЗКН са въведени редица изисквания към инвестиционните проекти в защитени територии за опазване на културното наследство, въвеждане в експлоатация на строежи в охранителните зони и промяна предназначението на поземлени имоти, в чийто обхват попадат недвижими културни ценности или техни охранителни зони. В ал. 5 на чл. 83 ЗКН (редакция към 14.05.2015 г.) е регламентирано, че преместване, премахване изцяло или частично на недвижима културна ценност се разрешават по реда на Закона за устройство на територията след положително становище и при условия, определени от органа по ал. 3 – министъра на културата или оправомощени от него длъжностни лица. Разграничени са три вида дейности: преместване, цялостно премахване и частично премахване на недвижима културна ценност. Нормата е препращаща по своя характер – тя визира приложимия ред, който е детайлно регламентиран в Закона за устройства на територията. Употребеното понятие „премахване“ се свързва непосредствено с раздел III, глава XIII от ЗУТ, в която е уредено премахването на негодни за ползване или застрашаващи сигурността строежи. Освен общите изисквания за премахване на строежи, е предвидена и специална хипотеза в чл. 197, ал. 1 ЗУТ, съгласно която когато строежът е обект на културно – историческото наследство, собственикът може да го премахне само след съгласуване с Министерството на културата по реда на чл. 125, ал. 6 от същия закон.

Така описаният засилен режим на защита на културните ценности е продължен в преходните и заключителни разпоредби на закона, имащи за цел да регламентират и улеснят промените в статута на защитените обекти на културното наследство, налагащи се при преминаването от стария към новия закон. Съществено значение има § 10 ПЗР на ЗКН, съгласно който заварените обявени по досегашния ред недвижими паметници на културата запазват своя статут и категория като културни ценности по смисъла на този закон. Тази норма осигурява пълна приемственост между двата закона, като новият закон изцяло потвърждава статута на всички недвижими паметници на културата и ги приравнява на културни ценности съгласно нововъзприетата нормативна терминология. С оглед на тази констатация, съдът в настоящото изложение на мотивите към присъдата приема понятията „паметник на културата“ и „културна ценност“ като синоними, що се отнася до тяхното използване по отношение на процесната сграда. Аналогично съдържание има и § 12, ал. 1 ПЗР, съгласно който заварените декларирани по досегашния ред недвижими паметници на културата запазват своя статут като декларирани обекти по новия закон. Предвиден е тригодишен срок от влизането в сила на закона, в който директорът на НИНКН предлага по реда на чл. 64 за регистриране или отписване на заварените декларирани недвижими паметници на културата. За да изпълни това свое задължение, обаче, директорът на НИНКН следва да получи информация в 6-месечен срок от влизане в сила на закона за декларираните недвижими паметници на културата. Тази информация следва да му бъде предоставена от Агенцията по геодезия, картография и кадастър, Държавната агенция по горите, Министерството на земеделието и храните и кметовете на общини (§ 12, ал. 3 ПЗР). Осигурено е правоприемството между компетентните органи – Националният институт за опазване на недвижимите културни ценности се явява правоприемник на активите и пасивите на Националния институт за паметниците на културата (§ 19, ал. 1 ПЗР). Предвидено е, че в тримесечен срок от влизането в сила на закона НИОНКЦ предоставя на Агенцията по вписванията списък на заварените декларирани и обявени недвижими паметници на културата, а агенцията отбелязва статута на културна ценност по партидите на обектите в двумесечен срок от представянето на списъка (§ 11 ПЗР). Впоследствие това изискване получава допълнително развитие с § 120 от ЗИДЗКН, обнародван в ДВ бр. 54 от 2011 г., съгласно който в двугодишен срок от влизането в сила на този закон общините предоставят на НИНКН актуалните адреси и идентификаторите по ЗКИР на заварените обявени и декларирани недвижими паметници на културата, разположени на територията на съответната община. Също в двугодишен срок от влизането в сила на закона НИНКН предоставя на Агенцията по вписванията списък на заварените декларирани и обявени паметници на културата, а от своя страна агенцията е задължена да отбележи статута на културна ценност по партидите на обектите в двумесечен срок от представянето на списъка.

Ново предложение, касаещо имота и построената в него сграда на „Хасковския затвор“, е отправено до Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез Областния управител на Област Х. с писмо изх. № 04 – 15 – 6/01.04.2010 г. В същото е подчертано, че Министерството на отбраната не е заплащало дължима такса за битови отпадъци за военните имоти, разположени на територията на Община Хасково, в резултат на което дължимата сума е нараснала до 569 271,83 лв. От друга страна, отново е заявен интерес към тези имоти за изграждане на нови хипермаркети, автогара, жилища за социално слаби, за деца и за самотни стари хора. С тези аргументи е отправено предложение за замяна на дълг срещу прехвърляне на собственост върху посочените в писмото недвижими имоти, сред които е и поземлен имот с идентификатор № 77195.706.505 с площ от 4955 кв.м., ведно с построените в него сгради, или алтернативно е поискано безвъзмездното придобиване на имотите (л. 472, л. 489, том IV, л. 92, том VIII ДП). В това предложение се открояват два нови момента. На първо място, идеята за безвъзмездно прехвърляне на собствеността отстъпва на заден план и вместо това става дума за своеобразна замяна на дълг срещу собственост – сделка, която носи белезите на възмездност. На следващо място, първоначалната идея за изграждането на жилищни блокове за социално слаби семейства е значително разширена и вече се говори за нови хипермаркети и дори автогара. Независимо от въвеждането на нови аргументи в подкрепа на искането, този път то е прието и е изготвено становище на Главен директор на Главна дирекция „Инфраструктура на отбраната“ с № 09 – 00 – 45/16.04.2010 г., в което е посочено, че ВР 1492 в гр. Хасково, ул. „Дунав“ се състои от двата имота, съгласно кадастралната карта на населеното място – имот с идентификатор № 77195.706.504 и имот с идентификатор № 77195.706.505. За последния имот е дадено становище, че следва да бъде предоставен на Община Хасково (л. 96, том VIII ДП). Идентична е позицията този път и на Министерството на отбраната – с отговор изх. рег. № 09 – 00 – 45/21.04.2010 г. от Министъра на отбраната е уточнено, че Министерството на отбраната подкрепя искането за безвъзмездно предоставяне на поземления имот (л. 481, том IV, л. 101, том VIII ДП). В резултат на това с докладна записка № 09 – 00 – 45/03.05.2010 г., изготвена от Постоянния секретар на отбраната до Министъра на отбраната, е предложено да се стартира процедура по изготвяне на проект на решение на Министерски съвет за предоставяне на общо три имота, сред които е поземлен имот с идентификатор № 77195.706.505 (л. 105, том VIII ДП). В становище от Областен управител на Хасковска област е посочено, че съобразно данъчните оценки на трите имота е целесъобразно по реда на чл. 54 ЗДС да се прехвърли безвъзмездно в собственост на Община Хасково само имот с идентификатор № 77195.706.505, тъй като размерът на данъчната му оценка е достатъчен, за да се покрият задълженията на Държавата към Община Хасково за такса битови отпадъци, както е коментирано в първоначалното предложение за прехвърляне на собственост в замяна на опрощаване на дълг (л. 110, том VIII ДП). Както се вижда от последващите действия по придобиване на имота, обаче, предложението за „замяна на дълг срещу собственост“ не се осъществява, а отново се преминава към първоначалното предложение за безвъзмездно прехвърляне на имота. В тази насока е и цялата документация по подготвяното решение за разпореждане с имота. Лесно се установява, че този път в кореспонденцията изцяло липсват обсъжданията относно лансираната идея за възстановяване на сградата като музей, както е отбелязано по-горе в предходните писма от 2008 г. Тази идея не се споменава повече и в цялата следваща кореспонденция, включително до прехвърлянето на собствеността върху имота. Тя липсва в писмо изх. № 04 – 15 – 6/14.05.2010 г., решение № 536 от 30.04.2010 г. на Общински съвет – гр. Хасково за безвъзмездно придобиване на имота (л. 474, л. 493, том IV ДП), писмо с рег. № 09 – 00 – 45/21.04.2010 г. от Министъра на отбраната (л. 481, том IV ДП), писма с изх. № 04 – 15 – 6/28.09.2010 г., изх. № 04 – 15 – 6/14.09.2010 г. и Решение № 604 от 27.08.2010 г. на Общински съвет – гр. Хасково. Темата за „възстановяване на музея“ не е повдигана и в процедурата по съгласуване на проекта за решение за прехвърляне на собствеността - писмо изх. № 09 – 00 – 45 от 09.08.2010 г. за съгласуване до Главния секретар на Министерството на регионалното развитие и благоустройството (л. 116, том VIII ДП); съвместен доклад от Министъра на отбраната и Министъра на регионалното развитие и благоустройството с предложение Министерският съвет да приеме решение за безвъзмездно прехвърляне на поземления имот и сградите (л. 122, том VIII ДП); писмо изх. № 09 – 00 – 45 от 16.08.2010 г. за изпращане на доклада за съгласуване на основание чл. 31, ал. 1 от Устройствения правилник на Министерския съвет и неговата администрация.

Процедурата по прехвърляне на собствеността е проведена по реда на чл. 54 вр. чл. 17 ЗДС. Изисква се да е отпаднала нуждата от имот – публична държавна собственост, при което правото на управление се отнема. От друга страна, чл. 54 ЗДС регламентира безвъзмездното прехвърляне на имоти – частна държавна собственост. Доколкото до вземането на решение за разпореждане имотът е бил предоставен на Министерството на отбраната за военни нужди и е имал статут на имот – публична държавна собственост, с решение № 653 на МС от 10.09.2010 г. всъщност са взети няколко отделни решения. Първо, имотът е отнет от управлението на Министерството на отбраната поради отпаднала нужда. Тази констатация сама по себе си означава, че същият вече не е бил необходим за нуждите на отбраната и сигурността. Това влече след себе си и втората последица: статутът на имота от публична държавна собственост може да бъде променен на частна държавна собственост, което, от своя страна, изисква повторно актуване. След изпълнението на тези предпоставки идва и окончателното решение за безвъзмездно прехвърляне на собствеността по реда на чл. 54 ЗДС. Именно в изпълнение на решението в частта за промяна на статута на имота Областният управител на Хасковска област е инициирал процедура за издаване на нов акт за частна държавна собственост на имота (л.143, том VIII ДП). Новосъставеният акт за частна държавна собственост № 6119 от 10.02.2011 г., вписан в Служба по вписванията при Районен съд – Хасково под № 69, том III, рег. № 927 от 09.03.2011 г., изцяло се основава върху съдържанието на предходния акт за публична държавна собственост от 27.02.2008 г. – поземленият имот и всички построени в него сгради са описани по същия начин, със същите индивидуализиращи белези. Това важи и за сграда с идентификатор № 77195.706.505.8, представляваща затвор, със застроена площ 417 кв.м., на един етаж, масивна конструкция, построена през 1892 г. (л. 178, том VIII ДП). Това описание на имота впоследствие е пренесено и в договорът за безвъзмездно прехвърляне правото на собственост 14.03.2011 г., както и в двата акта за приемане и предаване на дълготрайни активи № 1400018 от 26.05.2011 г. и № 1400019 от 26.05.2011 г. Договорът е подписан от свидетеля Р.Д. в качеството на Областен управител на Хасковска област и свидетелката С.А., ***** ******* в Областна администрация – Х., и от подсъдимия Г.И. в качеството на Кмет и представляващ Община Х., и Ж.Д.,***. Актовете за приемане и предаване на дълготрайни активи са подписани представителя на приемащото лице Община Х. С.М.в качеството си на МОЛ. Няма съмнение, че подсъдимият И. е запознат със съдържанието и на двата документа – първият и подписан от самия него, а вторият се явява неразделна част от първия. Следователно, подсъдимият е подписал договора с ясното разбиране, че общината придобива и сграда – затвор, построена през 1892 г. Това обстоятелство се подкрепя и от съставения приемо-предавателен протокол за въвод във владение от 26.05.2011 г., в който отново е описана сграда с идентификатор № 77195.706.505.8, представляваща затвор, със застроена площ от 417 кв.м., на един етаж, масивна конструкция, построена 1892 г.

Въпреки че на подсъдимия са му били известни всички тези обстоятелства, закрепени документално по надлежния ред в договора за прехвърляне на собствеността, протоколите за предаване на дълготрайни активи и приемо-предавателния протокол за въвод във владение, нито едно от тях не е отразено в новия акт за частна общинска собственост № 3587 от 20.06.2011 г., вписан в Служба по вписванията при Районен съд – Хасково под № 186, том 9, рег. № 3019 от 23.06.2011 г. В графа 3 от акта недвижимият имот е описан като земя с площ от 4955 кв.м., ведно с построените в него сгради. При описанието на сграда с идентификатор № 77195.706.505.8 за същата е отбелязано само, че е с площ от 417 кв.м., като не е посочено предназначението й на „затвор“ и годината на нейното построяване (л. 57, том VII ДП). Независимо, че в графа № 8 като по-рано съставен акт е посочен актът за частна държавна собственост от 10.02.2011 г., а в графа 11 е цитиран договорът за прехвърляне на собствеността, актосъставителят не е използвал описанието на процесната сграда, дадено в двата документа. В случая, обаче, не може да се приеме, че съставянето на акта за частна общинска собственост по този начин се е отразил върху знанието на подсъдимия относно естеството на сградата и нейният статут. Напротив, това ясно проличава от интервюто, дадено от подсъдимия и публикувано на 21.04.2011 г. в интернет-сайт „Аргументи.БГ“ със заглавие „Кметът на Х. Г.И.: Сметките на общината са запорирани незаконно“, при което на отправен в хода на интервюто е отправен и въпрос за бившите военни имоти: „Това бивши военни имоти ли са?“, на който подсъдимият отговаря: „…Не, това са общински. Военни имоти така и не получихме. От 280 дка – налични и свободни, искахме само 17 дка. Накрая ни дадоха 5 дка, които ще превърнем в музей, тъй като там се намира бившия затвор на Хасково. Той е отпреди 9-септември 1944 г., има история в него. Тези пет декара ще останат да бъдат преобразувани като мемориал или нещо подобно…“ (л. 326, том III от ДП). Твърдението на И.,*** следва да бъде превърнат в музей представлява своеобразна препратка към същия въпрос за възстановяването на музея, коментиран в по-далечния период през 2008 – 2009 г. и прекратен за известно време непосредствено преди придобиването на имота и по време на сключване на договора по чл. 54 ЗДС. Отбелязването за наличието на „история“ в сградата и намерението да се преобразува в „мемориал“ са недвусмислена индиция за знанието на подсъдимия относно културно – историческото значение на сградата.

Абсолютно идентично изказване с още по-конкретно съдържание се установява и в друго интервю, дадено от подсъдимия в публицистичното предаване „Хасково LIVE“ по регионалната телевизия „ТВ Рекординг“ на 07.03.2013 г., когато на отправен въпрос за инвестициите в общината той дава пример с военните имоти, и по-конкретно с един от тях, с площ от 5 дка, на който е построена сградата на „бившия затвор“, която представлявала паметник на културата. В тази връзка подсъдимият недвусмисленно заявява, че е нужно сградата да се реставрира и да се превърне в „мемориал или в изложбена зала“. От това телевизионно изказване на подсъдимия несъмнено следва извода, че за него сградата, описана в договора от 14.03.2011 г., и „бившия затвор“, за който говори в публицистичното предаване, са един и същи обект. Внимателният анализ на изказването му по „ТВ Рекординг“ ясно показва, че за него не съществува разлика в понятията и говорейки за „бившия затвор“ като за паметник на културата, разположен във военен имот от 5 дка (процесният имот е с площ от 4955 кв.м.), той не влага друго, различно съдържание, т.е. той не визира друга сграда освен тази, която е придобита през 2011 г. като бивш военен имот. Тези изводи се потвърждават и от показанията на свидетелката М.Ф., **** на ****** предаване, която също си спомня с яснота, че е коментирана темата за военните имоти и възпроизвежда дословно думите на подсъдимия: „...В тази връзка г-н И. заяви, че сред тези имоти, от които са върнати 5 декара, има и паметник на културата. След това поясни, че това е сградата на бившия хасковски затвор и че там няма какво друго да се прави, освен да се реставрира този паметник…“ (на л. 20, том VII ДП). Следователно, възприемайки непосредствено и лично думите на подсъдимия И., водещата разбира казаното по същия начин – че подсъдимият знае за съществуването на процесната сграда, знае, че тя е била използвана като бивш затвор и е наясно, че същата има статут на паметник на културата.

Изисканата в съдебното производство пълна преписка по внесената докладна записка за предвижданата продажба на поземления имот (л.207 – 226, том I от делото) показва, че към нея са били приложени единствено акта за частна общинска собственост, финансово – икономическа обосновка от Ж.Д. ***, удостоверение за тежести и експертна пазарна оценка за имота от инж. Д.К.. В нарушение на изискванията на чл. чл. 45, ал. 1 и чл. 60, ал. 1 от Наредбата за управление и разпореждане с общинска собственост на Общински съвет – Хасково към докладната записка изобщо не са били приложени градоустройствени и правни проучвания на имота, скица на имота, извадка от действащия ПУП, становище от главен архитект за състоянието на имота, характер и параметри за застрояване на имота. Особено съществена е липсата на правно становище и становище от главен архитект. От разпита на свидетелката П.Б. – която е заемала длъжността ****** на Дирекция „Правнонормативно обслужване” в Община Х. се установява, че тя дори няма представа за внесената докладна записка. Евентуалното прилагане на правно становище е можело да отговори на въпросите, свързани със културно – историческия статут на сградата и да бъде проведен правен анализ на съответните разпоредби на Закона за културното наследство. Становището от главния архитект е имало значение за благоустройствения статут на сградата, още повече, че на св. Ц. лично й е бил известен статута на процесната сграда /виж по-горе/.

Съгласно постъпилия по делото отговор от Общински съвет – Хасково (л. 289, том I от СП), не е обсъждан и приеман План за опазване и управление на паметници на културата на територитяа на Община Хасково, в частност на Хасковския затвор, съгласно изискванията на чл. 81, ал. 3 от Закона за културното наследство и чл. 15, т. 3 от Наредбата за обхвата, структурата, съдържанието и методологията за изработване на плановете за опазване и управление на единичните или груповите недвижими културни ценности.

Във връзка с липсата на съгласувателно становище в процедурата по прехвърляне на собствеността от страна на Министерството на културата по делото е изискано и получено писмо (на л. 291, том I от СП), което се позовава на действалия към този момент чл. 34, ал. 2 вр. ал. 1 от Устройствения правилник на Министерския съвет и неговата администрация, съгласно който материалите са били разпределени на служител за изготвяне на становище по внесения доклад за съгласуване, но материалите се считали за съгласувани без забележки, когато в срока по ал. 1 не било получено становище.

Съдът кредитира само частично полученото по делото писмо на НИНКН (на л. 303, том I от СП), доколкото със същото само частично е даден отговор на отправените преди това въпроси. С писмото е даден отговор само на въпросите по т. 2, 3 и 4 (на л. 277, том I от СП). Така и не е даден отговор относно това дали е изпълнено задължението по § 11, ал. 1 от ПЗР на ЗКН, поради което се налага извод, че това задължение от страна на НИОНКЦ към Министерството на културата не е било изпълнено. Що се отнася до останалите въпрос, става ясно, че съгласно § 120, ал. 1 ПРЗ на ЗКН в НИНКН не е постъпвала информация от Община Хасково относно актуалните адреси и идентификаторите по ЗКИР на заварените и обявени декларирани недвижими паметници на културата, разположени на територията на съответната община.

Приетото по делото заключение на съдебно – техническата експертиза, изготвено от вещото лице Т.М., съдът също кредитира само частично. След проведен анализ на констатациите на вещото лице, съдът кредитира изцяло онези от тях, които са дадени в т. 2, т. 6 и т. 7 от експертизата. Не се кредитира частта от т. 3, в която са коментирани показанията на свидетеля О., изказванията на подсъдимия по време на даденото от него интерво на 21.04.2011 г. за превръщане на сградата в музей и приложението на чл. 71, ал. 1 ЗКН, тъй като по своето естество това са правни изводи, излизащи извън задачите на експертизата. В същото време съдът цени тази части от заключението в т. 3, в която е отразено, че констатацията за самосрутването на сградите в Констативен протокол от 11.03.2015 г. не се потвърждава от проверката на място, извършена от вещото лице. В тази връзка то отбелязва: „…В момента на място в имота са запазени външни фасадни зидове от камък и тухли с налични врати и решетки на прозорци по част от западната стена на сграда с идентификатор № 77195.706.505.8 и източната стена на сграда с идентификатор № 77195.706.505.3. По запазените стени няма видими конструктивни пукнатини…“ (л. 377, том III от ДП). Именно последната констатация е дала основание на вещото лице да приеме, че не е възможно сградите да са се самосрутили, тъй като липсата на конструктивни пукнатини от техническа гледна точка е показателна в тази насока. Отразеното в т. 4 и т. 5 от експертизата също представлява правен анализ на факти и обстоятелства, който следва да бъде направен от съда, поради което същият също не се кредитира.

С приетото по делото заключение на съдебна компютърно – техническа експертиза, изготвено от вещото лице Н.Х. (л. 410 – 414, том III от ДП), е възстановена като кеширано копие изтритата от интернет-сайта на Туристически информационен център – Хасково информация относно сградата на Хасковския затвор. В приложение № 1 към експертизата тази информация показва, че в сайта е било отбелязано: „…Затворът е действащ до 50-те години на ХХ век. През 70-те години е обявен за паметник на културата. След това наказателния и женския двор с прилежащите килии е предоставен на тогавашния окръжен музей в град Хасково. До 1990 г. там е имало експозиция на Регионалния исторически музей – Хасково. В края на 2011 г. на Община Хасково бяха дадени 5 дка военни имоти, в които е и старият затвор. Състоянието му в момента е печално! Община Хасково търси финансиране, за да бъде реставриран и превърнат в музей“. Вещото лице обаче не е успяло да установи кога е качен линка за Хасковския затвор и кога е изтрит. В тази насока съдът отново се позовава на показанията на свидетелите К.П. и Т.К., коментирани по - долу и приема, че информацията е изтрита на 24.07.2015 г.

Приетата по делото съдебно – техническа експертиза на пет оптични диска, изготвена от вещото лице К.Ц. (на л. 617 – 675, том III от делото), дава нагледна информация за визуалното състояние на процесната сграда. Сравнението между извлечените снимкови файлове он заснетият през 2011 г. документален филм с участието на свидетелката К.У. и снимковите файлове, изготвени при предаването на сградата след придобиване на собствеността от Община Хасково, показват, че макар и процесната сграда да се е намирала в занемарено и лошо състояние, все пак основните конструктивни елементи (стени, колони, трегери и др.) са били достатъчно солидни, а белезите от похабяване несъмнено отразяват следите на времето, което е напълно разбираемо с оглед годината на построяване на самата сграда. В тази насока, косвено се потвърждават и показанията на свидетелката К.У., която твърди, че след изнасянето на музейната експозиция през 1990 г. вратите и прозорците на сградата са затворени, а при заснемането на филма от 2011 г. всичко е било заварено в същото положение, в което е оставено. Състоянието на вратите и прозорците е коментирано и при обсъждане показанията на свидетеля И.О., както и на фотоалбумите към протокола за оглед и към приетата съдебна строително – техническа експертиза, изготвена от вещото лице Т.М..

От приетото по делото заключение на назначената съдебна строително – оценителна експертиза, изготвена от вещото лице Т.Т. (л. 133 153, том VII ДП), се установява, че по обективни причини заключението е изготвено въз основа на снимков материал и писмени източници относно сградата на Хасковския затвор, както и относно актуалната информация от областта на сторителството (изброена в т. 1.10 от експертизата). Въпреки това, съдът кредитира изцяло така представеното заключение като обективно, безпристрастно дадено и пълно. За целите на експертизата вещото лице е използвало два метода – възстановителен и сравнителен метод. Получената крайна стойност е в размер на 89 000 лв. (без ДДС).

Показанията на свидетелите, както тези, приобщени по реда на чл. 371, т. 1 НПК, така и на тези, които са разпитани в хода на съдебното следствие, съдът подложи на самостоятелен анализ, както и на сравнителен такъв, отчитайки конкретните специфики и сравнявайки отделните твърдения.

Свидетелят Т.М., в качеството си на служител на фирма „****** **” ЕООД и ****** на поземлен имот с идентификатор № 77195.706.505, възпроизвежда в показанията си случилото се в първите дни от събарянето на сградата. Показанията му относно хронологията на събитията следва да бъдат разгледани на плоскостта на останалите доказателства по делото. Той заявява, че през месец май в охранявания от него имот са дошли представители на общината и след извършване на замервания споменали, че сградата ще бъде съборена. Според него, самите действия по събарянето са реализирани малко след това: „...След около една седмица на обекта пристигна един голям багер с голяма кофа, както и два големи самосвала...” (л. 32 – 33, том I ДП). Доколкото става дума за „една седмица”, на пръв поглед изглежда, че събарянето е станало също през месец май или най-късно в първите дни на месец юни. В действителност, обаче, видно от останалите писмени доказателства по делото (сключения писмен договор за събарянето на сградата) и показанията на свидетелите Б.П. и Д.А., събарянето на сградата е започнало в края на месец юни и е приключило в началото на месец юли. В този смисъл, съдът кредитира само тази част от показанията на свидетеля М. относно идването на общински служители през месец май, а отбелязването за началния момент на събарянето се отдава на неточната субективна представа на свидетеля относно интервала от време между двете събития. Несъмнено, първите действия по разрушаването на сградата са предприети след период от време, по-дълъг от една седмица. В случая прави впечатление, че М. също знае за предишното предназначение на сградата: „...Събориха цялата сграда на стария затвор, която се намира вътре в обекта, като оставиха само две стени...” (л. 32 – 33, том I ДП). От една страна, информираността на М. може да се обясни с факта, че е охранител и изпълнява постоянно работата си на това място. От друга страна, неговото знание предполага общодостъпността на подобна информация – за него това е „старият затвор” и като такъв не се нуждае от друго уточнение.

Аналогично твърдение се установява и в показанията на свидетеля З.Ж.,*** с ресор „**** ***** и *****”. Той отбелязва: „...Като кореняк хасковлия знам разположението на града, познавам го най-подробно. Известно ми е къде се намира сградата на стария затвор, но какво се случва с нея в момента, не ми е известно” (л. 38 – 39, том I ДП). За свидетеля съществуването на сградата, използвана като „стария затвор”, е обикновен факт – неговото знание за сградата не се основава на определени исторически извори или други източници на информация, а представлява обществено известен факт, с който той е наясно като гражданин на Хасково. Колкото до отбелязването относно ползваната от ОП „Екопрогрес” строителна техника, то не внася допълнителна яснота относно причините за използването на друга фирма – изпълнител, която да бъде ангажирана със събарянето на сградата. Това се обяснява с факта, че правомощията на свидетеля не се включва не предполагат компететност по въпроси, свързани с дейността на ОП „Екопрогрес”, предвид ресорът, за който Ж. отговаря в качеството си заместник – кмет. В този смисъл, посочените от него данни за използваната от ОП „Екопрогрес” строителна техника имат само информативен характер, но не се подкрепят от други доказателства по делото.

Същото знание на факта за съществуването на процесната сграда се установява и в показанията на свидетелката Д.Д., ***** – отдел „******* и *****”. Макар и да се твърди, че не й е известно какво се е случило със сградата, самата тя е наясно не само за предишното предназначение на сградата като затвор, но и къде се намира – „в бившия „КЕЧ” (л. 63, том I ДП). В тази насока се установява и известно противоречие в показанията й, тъй като свидетелката първо заявява, че сградата на затвора, която се намира в бившия „КЕЧ”, не е от компетенциите на ръководения от нея отдел, а в следващото си изречение, твърди, че не знае къде се намира сградата – двете твърдения са взаимноизключващи се. След като свидетелката е наясно, че става дума за Хасковския затвор и че той се намира в бившия „КЕЧ”, изявлението й, че не знае къде се намира сградата, се опровергава от само себе си.

Незнанието за естеството на сградата като бивш затвор, от друга страна, безспорно се установява у лицата, представляващи и управляващи фирмата – изпълнител СД „***** – ****** и ***” – свидетелите Д.А. и Т.А., което е обяснимо с оглед факта, че и двамата са от град ******. От показанията на последната става ясно, че преговорите за условията по договора и неговото сключване са били проведени в сравнително кратък период от време, а преди това нито един от двамата не е бил уведомен за какъв вид сграда става дума, за какво е била използвана преди или какъв е нейният статут: „Заявявам, че не сме били информирани какво представлява тази сграда, за събарянето на която бе наета фирмата ни – нито аз, нито съпруга ми….” (л. 120 – 121, том I ДП). Свидетелката не е получила подобна информация нито от свидетеля С., с когото е подписала договора за събарянето на сградата, нито от свидетеля Б.П., който е бил посредник при воденето на преговорите.

Този извод се налага още по – ясно и от оглед показанията на свидетеля Д.А.. Настоящият съдебен състав цени изцяло неговите показания, дадени пред съдия по реда на чл. 223 НПК (л. 84 – 86, том I ДП). В тях се откроява обстоятелството, че макар и да сключва договор с ОП „Екопрогрес”, свидетелят през цялото време дори не контактува лично с управителя на предприятието свидетеля К.С. – комуникацията се осъществява чрез посредник в лицето на свидетеля Б.П.: „...Във връзка с наемането ми да извърша тази работа ми се обади Б.… Свърза се с мен и ми каза, че се търси фирма за събарянето на някаква сграда. Работодателят не зная кой е. Контрагент по договора беше „Екопрогрес“. ... Те се свързаха с мен чрез Б.. Не зная кой е управителят на тази фирма, но предполагам, че Б. го познава... Мястото, на което трябваше да събарям, ме заведе Б.... През цялото време аз не съм контактувал с управителя на „Екопрогрес“. Б. ми каза какво да правя, като Б. не идваше всеки ден...”. Свидетелят А. има и преки впечатления по отношение състоянието на сградата. Според него тя не е била поддържана и се е намирала в лошо състояние, но не до степен да бъде опасна или застрашаваща: „...Моето наблюдение е, че всичко беше в бурени. Стените бяха напукани и сградата беше занемарена. Имаше тухли и отдолу камък. Имаше дупки от прозорци, но решетки не съм видял. Прозорци нямаше. Всичко беше ограбено. Имаше остатъци от покрив с керемиди. Сградата беше занемарена, порутена и обрасла с бурени… Стените горе-долу бяха дебели 50-60 см, камъните, имаше тухли отгоре...”. Очевидно, стените на сградата и основите са били стабилни, като най-големите поражения са по покрива. От показанията на А. се извлича и приблизителният период, през който е траело разрушаването на сградата – около една седмица. Той отбелязва: „Не мога да кажа колко дни сме работили, защото събота и неделя не работихме, за да не вдигаме шум… Ако смятаме, за една седмица сме свършили… извозването на материала става успоредно...”. Твърденията относно мястото, на което са се извозвали строителните отпадъци (камъни и тухли), съвпадат с данните от протокола за оглед (25.07.2015 г., на л. 24, том I от ДП). Подобно на съпругата си, свидетелят също потвърждава, че не е било осведомен какъв е видът на сградата, за какво е използвана, какъв е нейният статут към момента на разрушаването, като научава тази информация едва след като е призован за разпит и първите публикации за случилото се вече са публикувани в интернет. За него възложената му работа е имала значението на техническа задача, свеждаща се до разрушаването на сграда, която в неговите очи не се е отличавала с нищо особено: „...Когато започнах работа, не знаех каква е тази сграда. Впоследствие разбрах от охраната и шофьорите, че е било затвор. Това беше 2-3 дни след като започнахме работа. Никой преди това не ми е казвал нищо… Не съм предполагал, че има нещо нередно. Може да се каже, че разбрах за нередности от полицията в петък. Прочетох в интернет. Вече вчера ми се обадиха и ми стана ясно, че става въпрос за сградата, която аз съм събарял. Не съм знаел, че става въпрос за сграда на културата…” (л. 84 – 86, том I ДП).

Показанията на свидетеля Б.П., дадени в съдебно заседание, са пряко свързани с тези на свидетеля Д.А.. От тях става ясно, че П. е бил потърсен по телефона от управителя на ОП „Екопрогрес” К.С., тъй като двамата се познавали още от преди във връзка с изпълнението на други подобни дейности. Първоначално двамата са се разбрали, че П. ще извърши разрушаването на сградите със своя техника, но на уговорената дата се е оказало, че машините му се намират на друг строителен обект и именно това е наложило да бъдат потърсени услугите на свидетеля Д.А.. Остава неясно обаче защо след като е осигурил друг достатъчно надежден изпълнител за планираното разрушаване, свидетелят П. е трябвало да остане на обекта и да играе ролята на посредник, като предава указанията и изискванията от свидетеля С. на свидетеля А.. На отправен въпрос в съдебно заседание за причината, П. отговаря: „...Това, което наложи да стоя на обекта, беше това, че служителите на фирмата на Д.К. са млади, не са професионалисти, които не могат да работят добре и да не ударят някой човек...” (л. 241 - 242, том I от делото). От една страна, данните по делото сочат, че свидетелят Д.А. се е занимавал с подобна дейност от доста дълго време и определено е имал необходимия опит. Още повече, че той лично е управлявал багера при разрушаването на сградата, а това е била именно най-опасната дейност – останалите дейности са свързани с разчистването на строителните отпадъци и тяхното транспортиране до набелязаните места, където е трябвало да бъдат разтоварени. От друга страна, както свидетелят П., така и свидетелят К.С. никъде в показанията си не заявяват, че не са били доволни от работата на Д.А. и неговите служители. Напротив, твърди се, че работата е изпълнена качествено и в срок. Според св. П. „...Състоянието на сградите беше: огромни дупки в таваните, разрушени зидарии, всичко бе обрасло със треви до кръста и по-високи, нямаше достъп до сградите. Всичко беше много зле. Виждали сте разрушени сгради, виждали сте бръшлян по стени, който пълзи. Това беше нещо ужасно. Всичко беше на земята. Всичко беше разрушено. Аз влезнах да изчистя едни огромни боклуци. Имаше повече зеленина като саморасли храсти, дървета, чинари. Имаше саморасляци, които бяха излезнали от самия асфалт, огромна растителност. Едва си поправяхме път да стигнем до сградите, за да ги огледаме какво представляват...” (л. 241 – 242, том I от делото). Следва да се добави, че първоначално показанията на свидетеля П. указват на едно толкова лошо състояние, че едва ли не може да се направи извод, че на практика сградите са се били съборили изцяло от само себе си (особено след изявлението „...Всичко беше разрушено”). Внимателният прочит на показанията на П. обаче води до заключението, че макар и сградите да са се намирали в лошо състояние, то не е било такова, че да е равносилно на пълно разрушаване. В тази насока самият свидетел прави коректив на описанието си, като отбелязва: „...Държа на моето изказване преди малко, че е имало събаряне на сградата. Имаше дупки в таваните и греди, които са полупаднали. Носещите стени на сградата стояха...” (л. 241 – 242, том І от делото). Въпреки това, самият свидетел уточнява, че носещата, т.е. основната, конструкция е била в стабилно състояние. А самите действия по събаряне на сградата недвусмислено сочат, че е имало какво да се разрушава, т.е. сградата все още е стояла на мястото си и то по достатъчно устойчив и солиден начин, че това е наложило именно употребата на тежка механизирана техника за разрушаването на сградата. Подобно на свидетелите Д.А. и Т.А., П. също не е знаел какво представлява сградата или какъв е нейният статут: „...В предварителните разговори с К.С. или впоследствие, когато започна събарянето на обектите, не е станало въпрос, че някоя от сградите е културна ценност. Разбрах, че една от сградите е културна ценност впоследствие, когато Д. ми се обади, че багерът му е задържан, имало някаква полицейска кола и е възникнал проблем, че сградата не била поделение, а музей, който ние сме разрушили...” (л. 241 – 242, том І от делото). Едва впоследствие П. разбира от медиите за това, че сградата е паметник на културата. Неговите субективни представи са, че предмет на разрушаването е обикновена стара сграда.

Показанията на свидетелките Р.К. и В.В. са крайно оскъдни в своето съдържание. Въпреки заеманите от тях длъжности (първата на длъжност ***** на Дирекция „Образование, култура, младежки дейности, здравеопазване и социални дейности“, а втората на длъжност **** „Култура“), очевидно в правомощията на всяка от тях не са влизали въпросите, свързани с поддържането, опазването и съхранението на културните ценности на територията на Община Хасково (л. 68 – 69 и л. 70 - 71, том I ДП). Няма данни подобни правомощия да са им възлагани, респ. делегирани, с изрична заповед от страна на подсъдимия И. в качеството му на кмет на Община Х.. От друга страна, видно от Устройствения правилник на Община Хасково, действащ към датата на извършване на деянието и утвърден от подсъдимия И. на 27.12.2013 г. (л. 375, том II от делото), подобни функции не са били изначално предвидени в ресора на Дирекция „Образование, култура, младежки дейности, здравеопазване и социални дейности“. Това се установява от прегледа на чл. 27, т. 1 от Устройствения правилник относно функциите на отдел „Образование, култура, младежки дейности, спорт“. В т.1.7. е посочено, че отделът координира използването на общинската база за нуждите на културните институти и осъществява контрол върху използването на сградния фонд, но в случая под сграден фонд се има предвид именно собствеността на общината върху други сгради, напр. с обществено предназначене, които могат да послужат за нуждите на културните институти. С т.1.9. се възлага координацията върху извършването на основни и текущи ремонти на културните институти на територията на Община Хасково, но видно от използваната терминология в понятието „културни институти“ се включват онези държавни или общински културни организации, чийто статут е определен като такива по смисъла на чл. 4 от Закона за закрила и развитие на културата. В тях не се включват и недвижимите културни ценности.

Обстоятелството, че в Община Хасково не съществува длъжност, в ресора на която да са възложени по надлежния ред (длъжностна характеристика) дейности по поддържане и опазване на културните ценности на територията на общината, се потвърждава и от показанията на част от останалите свидетели, които заявяват, че не са ангажирани с подобен вид дейности. Това е извод, извлечен по аргумент за противното – след като нито един от останалите разпитани свидетели (повечето от които на ръководни длъжности) отхвърля да е ангажиран с въпросите по поддържане и опазване на културното наследство в общината, тогава се стига до заключението, че правомощията, които Законът за културното наследство възлага в тежест на кметовете на общини, са упражнявани именно от подсъдимия И.. Този извод се подкрепя не само от показанията на свидетелите Р.К. и В. В., но също и от обсъдените вече показания на свидетелите З.Ж. и Д.Д.. В тази насока са и показанията на свидетеля Д.Т.,*** (л. 89 – 90, том I ДП), който твърди: „Изпълнявам длъжността ***&#*** в Община Х., без в длъжностната ми характеристика да са упоменати конкретни ресори, за които да отговарям. Заявявам, че не отговарям за строителството, здравеопазването, образованието….“. Същият извод се извлича косвено и от показанията на свидетелката Н.Г., ******* на Дирекция „******, ****** ***** и ****“ при Община Х. (л. 244, том I от делото)„Дейността, за която отговарях в качеството си на *****, беше строителство и инвестиционна политика. Тоест строителната програма на Община Х., публичните инвестиции, реализацията в чисто физическия смисъл, инвестиционен контрол. Към онзи момент не ми е бил известен статутът на сградата на бившия затвор. Не знам дали в общината има списък на паметниците на културата, тъй като не ми е било предмет на работата в качеството ми на *******…”. Несъмнено, всички тези свидетели потвърждават, че в техните ресори никога не са били възлагани функции, свързани пряко или косвено с поддържането и опазването на културните ценности. Отбелязването в показанията на свидетелката П.Б., главен ******* и ****** на дирекция „****&#**** ***** и ****** *****“ при Община Х., че „... единствено служителите на Общинска собственост към Община Хасково са в състояние да дадат някаква информация...” за статута на сградата и нейното разрушаване (л. 135 – 136, том I ДП).

Показанията на свидетелите Т.И. и Ж.Ж. са относими към пренасянето на металните отпадъци от вече разрушената сграда. Те са еднопосочни и безпротиворечиви – изнасянето на металните отпадъци се е осъществило общо на два курса със служебен автомобил на фирмата, представлявана от свидетеля И., а общото тегло на отпадъците е било около 6 тона. Не се установяват противоречия и по отношение на вида на металните отпадъци – и двамата заявяват, че става дума за профили от черно желязо, а И. допълва, че е имало и незначително количество олово. Ж. не е разполагал предварително с информация от каква сграда са били металните отпадъци – едва когато е отишъл на обекта, си спомня, че: „...Само докато бях на мястото, един възрастен човек (охранител) ми каза, че това навремето е било затвор“ (л. 116 – 117, том I ДП). И. изказва предположение, че желязото е било „...очевидно от решетки на затвор...” (л. 106 – 107, том I ДП), но това негово изявление е направено по време на разпита, когато вече е разпространена информацията чрез медиите за вида и статута на процесната сграда, поради което това представлява по-скоро негова по-късна интерпретация на обстоятелствата около разрушената сграда.

Показанията на свидетелката Т.З. всъщност възпроизвеждат съдържанието на документите, приложени към докладната записка от месец юли 2015 г. за изнасяне на продан на поземления имот: експертна оценка, изготвена от инж. Д.К., от 19.05.2015 г., акт за частна общинска собственост № 7651/15.07.2015 г., скица № 15 - 297939/14.07.2015 г. от Служба ГКК, финансово – икономическа обосновка от Ж.Д. *** и удостоверение ОС – 5/12.06.2015 г. (л. 351, том III ДП). Тези свидетелски показания нямат самостоятелно значение, доколкото обстоятелствата, към които релевират, са пряко установими при анализа на цитираните документи, приети като писмени доказателства по делото.

В показанията на свидетеля Т.К. се установяват обстоятелствата по първоначалното медийно отразяване на разрушаването на процесната сграда. В качеството си на ******* на интернет – сайта „*****.***“, свидетелят получавал обичайно от Общинския съвет докладните записки по въпросите, които ще бъдат дискутирани на следващата сесия. Така той получава и докладната записка, с която се предлага поземлен имот с идентификатор 77195.706.505, ведно с построените в него сгради, да бъде изнесен на продан. Свидетелят е знаел, че това е бивш военен имот, както и че в него се намира сградата на бившия затвор, която е паметник на културата, поради което останал изненадан от инициативата за продажбата му. Ето защо решава да отиде на място, за да види какво се случва със сградата, но установява единствено, че тя вече е съборена. Именно при това негово отиване са направени и снимките, които по-късно излизат със статията „Скандално: багери сринаха паметник на културата – затвора в Хасково“ (публикувана в интернет-сайт haskovo.net на 24.07.2015 г., л. 53 – 61, том I ДП). За да се направи снимката, свидетелят прибегнал да намирането на подходяща точка, от която да снима, тъй като нямал достатъчна видимост: „…Направих снимки на място. Снимката, която не знам дали е приложена по делото, е направена през оградата от към ул. „Стара планина” зад читалището на ъгъла, зад което има малка площадка и няколко метални пана като ограда. Платната не бяха плътни едно до друго, а като отделни платна, свързани с метална рамка, доколкото си спомням, и между тях се виждаше багера и останките от сградата…“ (л. 170 – 172, том I от делото). След публикуването на статията и започване на разследването, свидетелят К. има спомен за изказване на подсъдимия по адрес на Хасковския затвор и неговия статут на паметник на културата, поради което намира и предоставя на разследващите записа от публицистичното предаване „Хасково LIVE“ по регионалната телевизия „ТВ Рекординг“ на 07.03.2013 г. С помощта на показанията на свидетеля се установява и друго обстоятелство – времето на заличаване на информацията от интернет-сайта на Общинското предприятие „Туристически информационен център“. Първоначално той проверява съмненията си за статута на сградата като паметник на културата в регистъра на сайта на Министерството на културата, а след това на сайта на Община Хасково и на сайта на Туристически информационен център: „…Поради това проверих навсякъде, където имах тази възможност, а именно: в регистъра за паметници на културата в сайта на Министерството, в сайтовете на Общината и в сайта на Туристическия център видях, че затворът беше описан като паметник на културата. Това го видях към момента, към който си подготвях статията. Аз работих два дни по статията и исках всичко да бъде проверено. Впоследствие, няколко дни след това, отново влезнах в сайта на Туристическия център. Тъй като темата предизвика обществени реакции и коментари, дори имаше реакции и на Министерство на културата, а прокуратурата се сезира, тя стана тема номер за едно известно време, а ние следяхме всичко, което се случва по тази тема и така случайно видяхме, че информацията е била свалена от сайта на Туристическия център. Това се случва в рамките на няколко дни. Не съм сигурен точно кой ден е била свалена информацията…“ (л. 170 – 172, том I от делото). Доколкото свидетелят не е сигурен в точната дата, на която е установил изтриването на информацията от интернет – сайта, това наложи прочитането на показанията му по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2, предл. 2-ро НПК. В тази насока съдът кредитира изцяло показанията, дадени от свидетеля на досъдебното производство (протокол за разпит на свидетел от 28.07.2015 година на л. 149-150, том I ДП). Свидетелят забелязва информацията последно публикувана на 24.07.2015 г. Три дни по-късно, на 27.07.2015 г., той установява, че информацията вече е изтрита. Следователно, заличаването й от интернет сайта се е случило именно в интервала от време между 24.07.2015 г. и 27.07.2015 г. В тази насока, показанията на свидетеля са дадени по време на разпит, проведен само ден по-късно (на 28.07.2015 г.), поради което с основание те следва да се кредитират като достоверни.

В тази част показанията на К. кореспондират и с показанията на свидетеля К.П., който към датата на извършване на деянието заема длъжността ***** на ОП „****** **** ****” при Община Х.. Показанията на свидетеля П. са приобщени към доказателствената съвкупност чрез прочитането им по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 5 от НПК, поради дългосрочното отсъствие на свидетеля извън страната и невъзможността да бъде разпитан лично в с.з. В показанията си на досъдебното производство П. заявява: „...В петък вечерта, на 24.07.2015 г., след като прочетох в медиите за премахването на сградата, представляваща бивш затвор на Хасково, който дотогава фигурираше в сайта ни, прецених, че е редно информацията, свързана с този затвор, да бъде изтрита от страницата ни като неактуална. За мен факта, че сградата физически не съществува, няма смисъл да фигурира и в страницата ни. В общи линии, съм запознат с историята на затвора. Доколкото знам, сградата е била опасна, била е неподдържана от дълго време... Информацията, която преди 24.07.2015 г., беше публикувана в сайта ни, беше кратката история на затвора, както и това, че същият навремето е бил обявен за паметник на културата с национално значение. Сайта ни го поддържаме ние. Искам да добавя, че за изготвянето и поддържането на сайта сме ползвали материали от интернет и по-точно от сайта на Министерство на културата...” (л. 147 – 148, том I ДП). В този смисъл, показанията на П. съвпадат изцяло с показанията на свидетеля К. и предоставят точната дата, на която е изтрита информацията от интернет – сайта на ОП „ТИЦ” – Хасково – 24.07.2015 г., която съответства на заявения от К. период от време между 24.07.2015 г. и 27.07.2015 г. От твърденията на П. се установява и че той самият е бил запознат със статута на сградата като „паметник на културата с национално значение”. За изготвянето на тази информация е използван публичния регистър на Министерството на културата.

Останалата част от показанията на свидетеля К. са относими към обстоятелството, че той лично е знаел за статута на процесната сграда като паметник на културата, както и за обстоятелството, че този факт е бил известен на хасковската общественост, но в по-тесен кръг, както самият свидетел подчертава: „… За сградата на затвора в гр. Хасково съм чел доста неща. Преди да отида в „**** ***” работих в „****** **” и там също имаше много публикации на колеги. Бившият хасковски затвор е влязъл и във фолклора, много легенди и истории се носят за него… Честно казано, по ограничен кръг хора от обществеността знаеха, че затворът е паметник на културата. Аз знаех, че затворът е паметник на културата, но към момента на публикацията трябваше да проверя дали междувременно не му е променен статутът, защото това е регистър, днес едно нещо присъства, а утре може да го няма или обратно…“ (л. 170 – 172, том I от делото).

Първоначалният контакт със свидетеля К. по повод предстоящото внасяне на докладна записка с предложение до Общинския съвет за продажбата на имота е осъществен от свидетеля Д.Ш., общински съветник. Проверявайки на 23.07.2015 г. докладните за предостоящата сесия, свидетелят забелязва такава, с която се внася предложение за продажбата на имот със стойност над 1 млн. лева. При извършване на проверка, Ш. установява, че става дума именно за поземлен имот с идентификатор 77195.706.505 на ул. „Дунав”, а след това установява, че намиращата се в имота сграда на Хасковския затвор е вписана в публичния регистър на паметниците на културата. Именно тогова той се свързва със свидетеля К.. Същият ден (23.07.2015 г.) свидетелят минава по ул. „Дунав” и покрай имота, като забелязва, че в него вече има багер. На следващият ден, 24.07.2015 г., Ш. сезирал областния управител за случая. Свидетелят твърди, че бил запознат със статута на процесната сграда от регистъра на Министерството на културата, от интервю с подсъдимия И., публикувано в интернет сайта „Аргументи.бг” от 21.04.2011 г., както и от информацията, публикувана в интернет-сайта на ОП „ТИЦ” – Хасково. Съдът не кредитира показанията на свидетеля в частта относно състоянието на сградата. Ш. твърди, че имал лични впечатления от сградата, тъй като много често минавал оттам и сградата се виждала добре през оградата, като набляга, че и покривът също се намирал в добро състояние. Тези твърдения обаче са оскъдни и не могат да бъде ценени, защото от тях не става ясно коя точно част от сградата свидетелят е имал възможност да наблюдава, каква е била видимостта от улицата през оградата и изобщо имало ли е видимост към целия покрив или само към част от него (доколкото от позицията на изправен човек нивото на покрива на една сграда се явява винаги по-висока точка от равнището на погледа му).

Показанията на свидетелката С.С. са относими към въпросите, касаещи регулационното и кадастралното отразяване на поземления имот и процесната сграда. Свидетелката категорично заявява, че ръководеният от нея отдел „*******” не е имало отношение към имота. Твърди, че не знае за статута на процесната сграда като паметник на културата. Въпреки това, от показанията й става ясно, че тя знае за предишното предназначението на процесната сграда като бивш затвор: „...Аз разбрах, че сградата на затвора е съборена, когато в съботата след въпросния петък, този, който ме разпитваше, ми каза, че затова ме вика. Не съм знаела, че затворът е паметник на културата и при мен не е имало такава документация...” (л. 172 – 175, том I от делото). Твърдението й, че скиците за всички имоти, включително и при сключването на сделка, се издават само от Службата по кадастър, а не от нейния отдел, има двояко съдържание. Безспорно, при сключването на сделки с недвижими имоти, каквато е и сделката по прехвърлянето на собствеността върху поземления имот, се прилагат кадастрални скици, ако за съответната територия има влязла в сила одобрена кадастрална карта. Ноторно известен факт за съда е, че за територията на гр. Хасково е налице влязла в сила кадастрална карта по реда на ЗКИР, в сила от 2006 г. От друга страна, обаче, следва да се има предвид, че в регулационните планове, поддържани от общината, се отразяват всички обекти на културното наследство и това задължение е такова по силата на закона, а не произтича от необходимостта да бъде сключвана конкретна прехвърлителна сделка с определен обект. Освен това, заслужава да се отбележи, че при изготвянето на нова кадстрална карта по реда на ЗКИР предназначението и статута на отделните имоти и обекти в нея се попълва въз основа на предходните действащи регулационни планове, т.е. кадастралната карта отразява данните от регулационните и другите устройствени планове. Логично е, ако в предходните планове не е отразен статута на имота, тази липса на информация да бъде автоматично пренесена и в новоизготвената кадастрална карта. Изявлението на свидетелката, че през ръководения от нея отдел не е минавала документация, относима към поземления имот, частично е опровергано с предявяването в с.з. от 16.12.2016 г. на писмо изх. № 62-00-1607/15.04.2008 година от Изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Държавна собственост на Министерство на отбраната” – Ц. П.до Кмета на Община Х., приложено в том 8 на лист 86 от досъдебното производство. Съдът отчита факта, че към момента на получаването на писмото свидетелката твърди, че се е намирала в майчинство, поради което не е могла да бъде лично запозната с писмото. Посоченото от свидетелката С. за коригирането на списъка с паметниците на културата в Община Хасково и за това, че с тази задача е бил ангажиран главния архитект се появява като изненадващ дисонанс в нейните показания – от една страна, свидетелката твърди, че тя лично и нейният отдел изобщо не са имали отношение към паметниците на културата, а от друга страна, показва изненадващо познание относно наличието на списък с паметници на културата, съхраняван в Община Хасково и попадащ в правомощията на главния архитект. Както се вижда от събраните по делото писмени доказателства, няма данни за наличието на подобен списък в Община Хасково. Също така от разпита на свидетелката К.Ц. се установява, че главният архитект на общината не е имал задължения по поддържане и актуализиране на такъв списък. С. излага собствено обяснение, защо за процесната сграда не е имало преписка, която да установява статута й на паметник на културата и въз основа на която да бъде включена във въпросния списък с паметници на културата: „...В конкретния случай за сградата на затвора няма такава отделна преписка. Тъй като сградата на затвора е част от имот, който беше собственост на Държавата и всички имоти, които са собственост на Министерство на отбраната, в плановете са отразени като кадастър бели петна със специално предназначение. Има някои, които са отразени за спорт и отдих например, както е поделението между ул. „Булаир” и бул. „Г.С.Раковски”. Както за този имот, така и за действащото поделение, което е северно от него, в кадастъра няма нищо отразено, тоест бяха бели петна, защото са собственост на Министерство на отбраната, част от тях са стратегически обекти и са по други правила. Специално за този имот беше разработен кадастър, който беше одобрен от Общината преди кадастралната карта, не помня вече коя година, но беше преди 2006 година. По поръчка на Министерство на отбраната колегите разработваха плана и го внесоха за одобряване...” (л. 172 – 175, том I от делото). Подобно обяснение отчасти съвпада с изложените по-горе изводи, съгласно които при кадастралното и регулационното отразяване на поземления имот приоритетно значение е имало именно обстоятелството, че същият се стопанисва и ползва от Министерството на отбраната, поради което има статут на имот „със специално предназначение”. Тъй като това е било предназначението на имота, не е било прокарано никакво разграничение и за попадащите в него сгради, включително и за процесната сграда, поради което те са били отбелязани по същия начин – „за специално предназначение”. Ето защо следващото изявление на свидетелката не кореспондира с това обстоятелство: „...По принцип паметникът на културата е елемент на кадастъра и трябва да бъде отразен в кадастралната карта. Кадастралната карта представлява сгради и имоти и те имат конкретно предназначение с класификатор на конкретните предназначения, както на имота, така и на сградата. Почти убедена съм, че има предназначение паметник на културата за сграда, тоест би следвало да бъде отразена, но тази сграда не е отразена като паметник на културата...” (л. 172 – 175, том I от делото). Следователно, първо се обяснява защо сградата не е отразена в кадастъра като паметник на културата – поради това, че попада в поземлен имот, предоставен за нуждите на отбраната и сигурността. Веднага след това, обаче, се пояснява, че е трябвало имотът да бъде отразен в кадастъра като паметник на културата, въпреки че предназначението му за военни нужди е основанието да не бъде отразен по този начин. Съдът приема, че отразяването на поземления имот в кадастралната карта и продиктувано от две обстоятелства: дългогодишното му стопанисване и ползване от Министерството на отбраната за военни нужди и обстоятелството, че при изработването на новата кадстрална карта органите на АГКК не са имали възможност да ползват друга, различан информация за имота въз основа на предходните устройствени планове. В тази насока се установява още едно противоречие в показанията на свидетелката С.. Тя заявява: „...Специално за този имот беше разработен кадастър, който беше одобрен от Общината преди кадастралната карта, не помня вече коя година, но беше преди 2006 година. По поръчка на Министерство на отбраната колегите разработваха плана и го внесоха за одобряване. Знам, че инж. К.Д.работеше по този план. Когато стана цялото това нещо, съм се интересувала и със сигурност знам, че никъде не беше отразено, че там има сграда, която е паметник на културата. Това го заявявам категорично. Преписката я има в архивите на Общината и може да бъде видяна. Това е единствената преписка, която касае въобще този имот. Тя е одобрена преди 2006 година или може би точно 2006 година. Спомням си това, защото в плановете няма корекция, която да е дошла след това одобряване на кадастъра за част от този имот...” (л. 172 – 175, том I от делото). Очевидно, подобно изявление противоречи с казаното преди това, че „... през нашия отдел не е минавала документация от типа на преписка какво представлява имотът...през мен и през моя отдел не е минала такава информация, поне не помня да има такава.... След като първоначално заявява, че изобщо не е запозната с въпросния имот, нито за същия е имало информация в ръководения от нея отдел, следващото й твърдение указва, че това не е така и всъщност нейният отдел е имал отношение към процесния обект. С. впоследствие уточнява, че за поземления имот е разработен кадастър, при това „специално” за този имот, както тя сама се изразява. Нещо повече, след като проектната разработка е била внесена за одобряване в Община Хасково, С. признава, че се е интересувала лично от нея и много ясно си спомня, че в преписката не е било отразявано наличието на паметник на културата в имота. От така констатираното противоречие, съдът прави извод, че следва да бъде кредитирано последното твърдение на свидетелката – тя е запозната с поземления имот, включващ и процесната сграда, от гледна точка на внесеното през 2006 г. изменение в кадастъра само в частта, касаеща този имот. Безспорно, нейният отдел и лично тя самата са работили по преписката по изменението на кадастъра. Прави впечатление и една допълнителна подробност - преписката е внесена през 2006 г., когато вече са водени преговорите между Община Хасково и държавата за прехвърляне на собствеността върху военните имоти, т.е. към този момент вече е имало ясно изразен интерес от страна на общината за придобиването на имота. Може обосновано да се приеме, че свидетелката е познавала сградата като бивш затвор и поземления имот, в който се е намирала тя, като това се потвърждава косвено и от две други допълнителни отбелязвания по време на разпита в хода на съдебното следствие: „...Когато съм участвала в кореспонденции с Министерство на отбраната, нито веднъж не е станало дума, че сградата е паметник на културата. Никога в коментарите ми и в консултациите ми с архитект А.от Министерство на отбраната не е ставало дума, че в част от техните имоти има сграда, която е паметник на културата... Знам, че имаме одобряване преди 2006 година за южната част, която не е част от поделението, а само за тази част, където попада затворът. Има такъв кадастър, но нито в този кадастър беше отразено, нито впоследствие в кадастралната карта е отразено, че това е паметник на културата...” (л. 172 – 175, том I от делото). Несъмнено, свидетелката държи да подчертае констатацията си, че никъде сградата не е отбелязвана като паметник на културата, но прави впечатление, че тя постоянно говори за самата сграда като конкретен предмет – първо, предмет на разговорите с архитект А.от Министерството на отбраната, и второ, предмет на кадастрална разработка за южната част от парцела. Във всички случаи, сградата е индивидуализирана (макар и не като паметник на културата), но със сигурност като предмет на обсъждане и разработване. Това още веднъж подкрепя извода за несъстоятелността на първоначално заявеното от С. твърдение, че не е запозната с имота и сградата и не е разполагала с никаква информация за тях.

В кратко изложение С. пояснява каква е процедурата по одобряване на кадстралната карта: „...Когато кадастралната карта е изработена, същата събира информация от всички планове досега, от всички документи за собственост, които имат хората, което се прави чрез анкетиране, за всички факти и обстоятелства, които трябва да бъдат нанесени в кадастъра. Ако това нещо не е извършено, тогава има срок, в който този, на когото не му е попълнена достатъчно коректно информацията, може да оспорва картата, тоест да бъде допълнена информацията. Ако и това не е направено във времето, когато кадастралната карта се е одобрявала, впоследствие всеки собственик има правото и задължението да отрази вярно и коректно данните на имота си преди да се наложи издаването на скица за този имот. Тоест собственикът на имота следва да впише обстоятелството, че в този имот има конкретна сграда, която е паметник на културата...” (л. 172 – 175, том I от делото). В тази връзка, остава неясно защо след като Община Хасково придобива собствеността върху имота и сградата през 2011 г. до момента на разрушаването на процесния обект самата община в качеството си на собственик не е положила усилия за изясняване на обстоятелствата по новопридобитата собственост и евентуалното им коригиране по надлежния ред в кадастралната карта.

Показанията на свидетелката Н.М., ***** на Дирекция „**** ******, ******, ******, ******, ****** ** ****** и ****** ******“, следва да бъдат разгледани във връзка с тези на свидетелката С.. По аналогичен начин, свидетелката М. заявява, че тя лично и ***** от нея ***** не са разполагали с информация, че процесната сграда се явява паметник на културата. За първи път научила от публикациите в медиите. Същото важи и за преписката за водените преговори по придобиване на собствеността върху имота – свидетелката заявява, че в кореспонденцията с Държавата и Министерството на отбраната не е засяган въпроса за статута на процесната сграда. В показанията си обаче свидетелката прави интересно отбелязване: „…До 2009 година в Общината не се е водил регистър на недвижимите имоти паметниците на културата... Какво означава регистър в Общината? Общината трябва да има регистър на музеите, които са общинска собственост… Това са нашите регистри. Отделни регистри сме нямали. В общината не се води регистър на паметници на културата, които не са собственост на общината…“ (л. 176 – 178, том I от делото). Прави впечатление употребеният от свидетелката предлог „до“ 2009 г. – до този момент не се е водил регистър на недвижимите имоти, паметници на културата. Този момент обаче съвпада с отмяната на ЗПКМ и приемането на новия Закон за културното наследство. Свидетелката не дава отговор дали след 2009 г. се е водил подобен регистър или друг вид база данни относно паметниците на културата на територията на общината. В тази насока още по – неясно става твърдението й: „…По принцип има един списък в Общината, но не мога да кажа, че е и точно списък. Доколкото си спомням, имаше някакви указания, които трябваше да се правят в тази насока, но за списъци не съм убедена. Тези указания нямам спомен към кого са били насочени. Имам спомен само за някакво такова писмо, но не от Министерство на културата…“ (л. 176 – 178, том I от делото). На тази плоскост, се говори за „списък“, но не е ясно какво е било съдържанието на този списък – дали се отнася за недвижимите културни ценности или за други вид обекти. Освен това, не е ясно дали се има предвид споменатият по-горе регистър на паметниците на културата и дали свидетелката поставя знак за равенство между двете употребени понятия. Не е ясно и дали говорейки за списък, свидетелката М. има предвид същият онзи списък с паметници на културата, съхраняван в Община Хасково и попадащ в правомощията на главния архитект, споменат от свидетелката С. в нейните показания във връзка с изготвянето на задание за общ устройствен план. С оглед на формулировката на нейното твърдение, може да се направи извод, че тя е виждала въпросният „списък“ или най-малкото е запозната с неговото съществуване. Видно от събраните по делото доказателства, обаче, няма данни за поддържането на подобен списък или регистър в Община Хасково както в периода преди 2009 г., така и след това. Неяснотата в показанията на свидетелката М. не позволява да по-нататъшното изследване на този въпрос.

На два пъти свидетелката М. засяга разграничението между „публична“ и „частна“ държавна, респ. общинска, собственост. В тази насока се намеква, че един паметник на културата можел да бъде само публична държавна собственост и будело недоумение решението на Министерски съвет да го обяви за частна държавна собственост: „…Смятам също, че ако това е паметник на културата, кое води до ваденото му от списъка на публичната собственост и обявяването му за частна, защото това е и първата точка от решението на Министерски съветИзразявам лично мнение, тъй като не съм законотворец, но тълкувайки закона, след като една сграда е паметник на културата, няма как да отпадне предназначението на това нещо като публична държавна собственост и да стане частна държавна собственост. Един паметник на културата задоволява обществени интереси…“ (л. 176 – 178, том I от делото). Съдът не споделя подобна теза. Тя намира своя отговор в една законодателна подробност, която очевидно убягва от вниманието на свидетелката М.. В първоначалната редакция на чл. 2, ал. 2, т. 3 ЗДС (ДВ бр. 44 от 1996 г.) изрично е посочено, че публична държавна собственост са държавните имоти и вещи, обявени по установения ред за паметници на културата от световно или национално значение. Впоследствие, с ДВ бр. 124 от 1998 г., тази разпоредба е отменена изцяло, с което паметниците на културата са подчинени на общия вещно-правен режим за всички останали недвижими имоти, т.е. те могат да бъдат както публична, така и частна държавна собственост. Същевременно, в същата алинея фигурира т. 2, съгласно чиято първоначална редакция през 1996 г. публична държавна собственост са имотите, предоставени на органите на държавната власт за изпълнение на функциите им. С изменението от 1998 г. текстът гласи, че публична държавна собственост са имотите, предоставени на ведомствата за изпълнение на функциите им. При проследяване съдържанието на актовете за държавна собственост за поземления имот и попадащата в него процесна сграда (още повече след отмяната на т. 3 от ал. 2, чл. 2 на ЗДС) отбелязването, че става дума за „публична държавна собственост“ всъщност се основава не на факта, че в този имот е ситуирана сграда – паметник на културата от национално значение, а на факта, че имота е предоставен на орган на държавна власт за изпълнение на функциите му, т.е. на органите на Министерството на отбраната. Този извод допълнително се подкрепя и от използването на имота за нуждите на отбраната и сигурността, което му придава качеството на имот със „специално предназначение“, отново свързано с публичния характер на държавната собственост.

На свидетелката М. е предявена и докладна записка до Кмета на Община Хасково на л. 212, том VII от ДП. Свидетелката не отрича авторството на докладната записка и съдържанието й, но не си спомня кога е изготвена същата.

Показанията на свидетелката М. се намират в непосредствена връзка с тези на свидетелката Д.В., ***** ****** „***** и *****“ в Дирекция „**** ******“. Именно тя е лицето, съставило акта за частна общинска собственост след придобиването на имота, т.е. актосъставител. Свидетелката заявява, че при съставянето на акта се е ръководила от представената кадастрална скица, в която нямало отбелязване, че процесната сграда е паметник на културата. При предявяване на договора за прехвърляне на собствеността, свидетелката В. изпада в противоречие. От една страна, твърди, че договорът се предоставял в кадастъра, където трябвало да отразят, че сградата се води затвор. От друга страна, тя отбелязва по отношение на имота: „...Той ни беше предаден и в договора беше описан като имот – частна държавна собственост”. След като тя е запозната, че в договора имотът е бил описан като частна държавна собственост, основателно може да се приеме, че освен кадастралната скица, на нея й е бил представен и договора. Въпреки това, сграда е пропуснато да бъде описана по начина, по който е описана в договора, т.е. като затвор. Още повече, че при съставянето на акта за общинска собственост В. признава, че не е ползвала съставеният преди това акт за частна държавна собственост, послужил за сключването на договора. Неползването на този предходен акт също е допринесло за обстоятелството, че в новия акт за общинска собственост сградата не е описана като затвор. Изготвянето на акта за общинска собственост е възложено на В. от свидетелката М., на нея също така е представен и изготвеният акт, преди да бъде подписан от подсъдимия И..

Показанията на свидетеля К.С. са относими към изпълнението на заповед № 514 от 14.05.2015 г. за премахване на процесната сграда, сключването на договор с фирмата на свидетеля Д.А. и контрола върху дейностите по разрушаването. Показанията му относно първоначалните преценки за начина на разрушаване на сградата и намирането на необходимата техника съвпадат с тези на свидетеля Б.П.: „…Предварително с екип от общинското предприятие „Екопрогрес” – строителни техници, отидохме на място, за да направим оглед на сградата, за да добием представа от къде да започнем, да изчислим евентуално количеството на материала, който трябва да бъде извозен, защото предстоеше да сключим договор с фирма, понеже ние нямахме възможност. Тези неща се случваха през месец юни, когато ние сме изключително натоварени, имаме много работа и няма как да отделим техника. Нямахме и необходимата техника, а и особено багер, който да свърши тази работа и затова се обърнах към моя приятел Б.П., който се занимаваше с такива работа. Преди много години той ми помогна, когато събаряхме старата баня на бул. „България”… Оказа се обаче, че неговите машини били някъде ангажирани в областта или извън нея. Тогава той ме свърза с една фирма от гр. Гълъбово, обл. Стара Загора. Дойдоха хората, сключихме договор, уточнихме параметрите на работа, предложиха си офертата и така се започна…“ (л. 242 – 244, том I от делото). Взетото решение да се запазват строителните отпадъци на мястото, а същите да се разтоварят на сметище, е обяснена от свидетеля с невъзможността същите да се съхранят по друг начин: „ …Първоначално моята идея беше да запазим строителните отпадъци, но след като машината започна да работи, видяхме, че откъдето мине всичко се роши и става на прахоляк. Бях отделил четири човека, които евентуално да подбират материал, за да се използва някъде, но впоследствие се отказахме от това решение и всичко замина за разтоварището. За това естествено има издаден документ от отдел „Екология”, защото тази фирма не можеше никога да отиде да разтоварва на разтоварището без издаден документ за приблизителни количества. В крайна сметка нищо не сме запазвали, защото това е един варовик, който не става за нищо…“ (л. 242 – 244, том I от делото). Съдът обаче не кредитира твърдението, че за извършеното разтоварване е имало издаден документ от отдел „Екология“ при Община Хасково. Подобен документ не е открит от разследващите органи, не е прилаган към материалите от досъдебното производство, както и в хода на съдебното следствие. В този смисъл, съдът приема, че разтоварването на строителните отпадъци е извършено единствено с оглед на взетото лично решение от свидетеля С. и не е оформяно или документирано по определен начин. Това обстоятелства не се отрича и от самия свидетел: „…Никой нищо не ми е нареждал относно тези отпадъци. Аз в качеството на директор на фирма „Екопрогрес” взех решение отпадъците да се изхвърлят…“ (л. 242 – 244, том I от делото). Свидетелят потвърждава, че управляваното от него общинско предприятие има устройствен правилник, приет от общинския съвет, като заявява общо, че общинското предприятие може да извършва подобни дейности: „…Има Устройствен правилник за дейността на Общинското предприятие „Екопрогрес”, утвърден от Общинския съвет... Разбира се, че има Устройствен правилник за дейността на Общинското предприятие „Екопрогрес” – да се извършват строителни работи, озеленяване. Ние имаме две строителни бригади от по 20 човека, може и над 40 човека да са, с които извършваме най-различни строителни дейности. Освен ремонт на тротоари и настилки, извършвали сме строежи, градили сме, събаряли сме и така нататък. За това са тези строителни работници. Така че дейността не ни е чужда…“ (л. 242 – 244, том I от делото). В същото време обаче свидетелят заявява: „…Мисля, че няма изрична заповед, с която мен лично ме оправомощават, да поема дейността по събарянето и премахването на сградите…“. Тези две твърдения са взаимно противоречиви. Самият устройствен правилник е приобщен като доказателство в съдебното следствие (л. 409, том II от делото). Установява се, че всъщност не става дума за устройствен правилник конкретно на ОП „Екопрогрес“ при Община Хасково, а за общ правилник за дейността на всички общински предприятия, приет с решение на Общински съвет – Хасково от 29.11.1996 г. (?), като повечето от разпоредбите имат бланкетно или препращащо съдържание. От тях не може да се извлече конкретна компетентност в полза на ОП „Екопрогрес“ да извършва строително – ремонтни дейности или пък дейности по събаряне и разрушаване на сгради. Косвена индиция в тази насока е и фактът, че със съпроводителното писмо, с което е изпратен изисканият от съда документ, е представен не само цитираният правилник, но и докладна записка от настоящия кмет на Община Х., в която е констатирано, че правилникът от 29.11.1996 г. не отговаря на изискванията на чл. 52, ал. 3 и ал. 4 от ЗОС, поради което следва да се приеме нов правилник за управление и организация на дейността на ОП „Екопрогрес“. В този смисъл, съдът приема, че няма официално разписан документ по надлежния ред, който да регламентира организационното устройство на общинското предприятие, както и изрично да определя каква е неговата компетентност. При липсата и на изрична заповед, с която свидетелят С. да бъде упълномощен за извършване на дейности по разрушаването на процесната сграда или да възлага тази дейност на трети лица, недвусмислено се налага изводът, че в конкретния случай сградата е разрушена от орган, който не е бил компетентен да извършва това, още по-малко да го възлага на трети лица. Това се потвърждава и от съдържанието на заповед № 514 от 14.05.2015 г., в разпоредителната част на която изрично е отбелязано, че контролът по изпълнението на заповедта се възлага на *** „Контрол в строителството и градската среда“ при Дирекция „Устройство на територията“, т.е. на лице, различно от свидетеля С. (в случая това се явява свидетелят И.О., видно от показанията на същия). Ето защо (макар и това да не е съставомерен признак), може да се заключи, че извършените от свидетеля С. действия са без правно основание. Те са извършени единствено въз основа на устно дадено нареждане от страна на подсъдимия И.. Съдът не кредитира твърдението на свидетеля, че е имало изрична заповед до ОП „Екопрогрес“ за разрушаването на сградата: „…Имаше изрична заповед от страна на кмета на Община Хасково до фирма „Екопрогрес” за премахване на сградите…“ (л. 242 – 244, том I от делото). Такава заповед не е установена по делото. Именно поради тази причина на свидетеля в с.з. му е предявена заповед № 514/14.05.2015 г. на л. 95 96, том I ДП, при което С. отново твърди: „…Това би трябвало да е заповедта, въз основа на която предприех необходимите действия по премахването на сградата. Не мисля, че е имало друга последваща заповед. С тази заповед е възложено на фирма „Екопрогрес” премахването на сградата…“ (л. 242 – 244, том I от делото). Както вече се коментира, в цитираната заповед липсва изрично указание, че същата трябва да бъде изпълнена именно от ОП „Екопрогрес“ или лично от свидетеля С.. Веднага след това свидетелят прави известно отстъпление в първоначалното си твърдение, че е имало изрична заповед до общинското предприятие, като заявява: „…В момента не мога да си спомня дали е имало друга изрична заповед на кмета, с която ме упълномощава за премахването на сградите. Друга заповед едва ли е имало…“ (л. 242 – 244, том I от делото). Така, въпросът за възлагането, респ. оправомощаването, да се извършат дейности по разрушаването на сградата следва да се смята за решен – липсва изричен писмен акт, с който тази дейност да е била възлагана на свидетеля С..

Показанията на свидетеля И.О., ****** отдел „******* * ******* * ****** ****“, са относими към съставените констативни протоколи, с които е установено състоянието на процесната сграда. Доколкото свидетелят е участвал и в двете комисии като председател, чиито констатации са отразени в протоколите, неговите впечатления от състоянието на сградите са непосредствени: „…Когато посетихме имота, беше много обрасъл, а сградата беше в лошо състояние. Влезнах в сградата през една врата, която беше полуотворена. Даже не си спомням дали имаше врата, просто влезнах... Просто влезнах, не си спомням, но не съм правил нещо специално, за да влезна в сградата, например отключване или рязане. Не съм обърнал внимание дали вътре в помещенията има врати. Ние гледахме конструкцията. Не си спомням дали е имало счупени стъкла по прозорците, те не са важни за нас. Конструкцията беше с каменни зидове, смесена на места с тухли, беше в лошо състояние, като на места липсваше част от зидарията, имаше голям отвор в самия зид, голяма част от зида го нямаше, подът долу беше на гредоред, който беше пропаднал и беше опасно дори да се ходи по него, подът беше на въздушна възглавница над терена и липсваше част от него, покривът беше дървен, от който също липсваше част. Дървените греди на покрива бяха в лошо състояние, компрометирани. Подът беше с греди или дъски и голяма част от него липсваше…“ (л. 181 – 183, том I от делото). Казаното от свидетеля се припокрива като цяло с показанията на свидетелите Д.А. и Б.П. – основната конструкция на сградата е била запазена, като най-тежки са били пораженията по покрива. Макар и да е била в лошо състояние, конструкцията от каменни зидове и тухли е запазила солидността. Тези обстоятелства обаче контрастират със съдържанието на втория констативен протокол от 11.03.2015 г., в който ръководената от свидетеля О. комисия е установила, че в следствие на неблагоприятните метеорологични условия и обилния снеговалеж „са се самосрутили“. Общоупотребяваното значение на това понятие подразбира, че сградите вече не са конструктивно цели – нещо, което не съответства на показанията на свидетеля О.. Единственото му отбелязване за проверката от 11.03.2015 г. не води до допълнителна яснота: „…През март 2015 година посетихме имота, като мисля, че беше след 8 март, тогава вече не валеше сняг, но имаше навалял сняг…“ (л. 181 – 183, том I от делото).

По отношение на начина, по който е възложено извършването и на двете проверки, свидетелят потвърждава, че това е станало по устно нареждане от страна на подсъдимия И., без да са били давани някакви допълнителни разяснения какви са причините за проверките, какъв е статута на сградите и т.н.: „…Мисля, че и двете проверки, за които бяха съставени предявените ми Констативен протокол от 15.10.2014 г. и Констативен протокол от 11.03.2015 г., ми бяха устно възложени от тогавашния кмет на Община Х. – Г.И.. Това се случи на една оперативка. Може да сме имали някакво питане към него или пък да ни е била поставена задача, която трябва да обсъдим, като в един от тези разговори може би ни е била поставена устно и тази задача - да бъде проверено състоянието на сградите в имота…“ (л. 181 – 183, том I от делото). След прочитане на основание чл. 281, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, предл. 2-ро НПК на показанията в протокол за разпит от 28.07.2015 г. на л. 319 320, том III от ДП, свидетелят заявява, че поддържа казаното на разпита от досъдебното производство и не си спомня дали е имало врати или не. На досъдебното производството О. описва, че „…сградите бяха без врати и прозорци. Имаше остатъци от дограми, вратите бяха отворени, всеки можеше да влезе…“. Тези твърдения само по себе си са взаимноизключващи се – от една страна, се твърди, че нямало врати и прозорци, а от друга страна, вратите били отворени. Ако наистина не е имало врати, няма как същите да са стояли отворени. С оглед изявлението на свидетеля, че поддържа показанията си в разпита от досъдебното производство, както и с оглед на факта, че последните също са противоречиви, съдът приема за установено, че част от вратите и прозорците на сградата са липсвали (изгнили или премахнати, без значение от причините), но друга част от тях все още са стояли на място. Това косвено се потвърждава и от фотоалбума към протокола за оглед (на л. 10 – снимка горе и на л. 11 – снимка долу, том I от ДП), както и от фотоалбума към приетата по делото съдебна строително-техническа експертиза (л. 384, л. 386 и л. 387, том III от ДП), на които съвсем ясно се виждат остатъци от врати.

Показанията на свидетелите И.П., К.У. и С.Х. са относими към предоставянето на информация на подсъдимия И. относно културно - историческото минало на процесната сграда.

Основен момент в показанията на свидетеля И.П. е изготвянето и изпращането на докладна записка на докладна записка с изх. № 56/22.05.2008 г. и приложената към нея историческа справка. Докладната е изготвена от свидетеля, който към този момент е и.д. ***** на ***** ***** ***** – Хасково и е адресирана до подсъдимия И. ***. Макар и да носи подписа на свидетеля П., според показанията му текста на докладната записка също е бил изготвен от свидетелката К.У., а той само я е подписал. Свидетелят заявява, че към момента на изготвяне на докладната записка самият той е знаел, че сградата на Хасковския затвор е обявена за паметник на културата по надлежния ред. Това му е било известно както в качеството на експерт в тази област, така и от регистъра на паметниците на културата, поддържан и обновяван от Министерството на културата, с копие от който са разполагали в РИМ. Свидетелят уточнява, че към 1989 г. музейната експозиция в сградата на Хасковския затвор е била закрита и пренесена за съхранение в Регионалния исторически музей. П. потвърждава и провеждането на официална среща с представители на обществеността по въпросите, касаещи културното развитие на града, на която е присъствал и подсъдимия И.. По време на тази среща, според П., свидетелката У. се обърнала към подсъдимия относно това дали може да се направи нещо по възстановяването на сградата като музей. Подсъдимият отклонил въпроса под предлог, че сградата все още не е придобита от Община Хасково. Първоначално П. не може да си спомни точно кога е проведена тази официална среща. Малко по-късно той заявява, че тя се е състояла след внасянето на докладната записка, т.е. след 22.05.2008 г.: „…След внасянето на докладната записка се състоя тази среща…“ (л. 186 – 187, том I от делото).

Свидетелката С.Х. потвърждава, че тя лично е занесла докладната записка и приложената към нея справка в деловодството на Община Хасково: „…Случаят беше доста отдавна, но по принцип това е едно от моите задължения – да нося документи в деловодство, да ги внасям и толкова. Нямала съм проблеми с приемането в Общината на докладната записка. Занесох я в деловодството в Общината. Аз лично я изведох, като един екземпляр остана в музея, а за адресата лично я занесох и я входирах в деловодството на Общината. Не са ми дали входящ номер…“ (л. 187, том I от делото). Нейните показания се допълват изцяло и от приобщената като писмено доказателство по делото справка – извадка от дневник за входяща и изходяща кореспонденция, воден в РИМ – Хасково с залепено картонче с входящ номер, видно от което докладната записка е постъпила в Община Хасково и е била заведена под вх. № 45 – 01 – 6/22.05.2008 г. (л. 85, том VII ДП), коментирано по-горе.

От съществено значение са показанията на свидетелката К.У. в няколко насоки. Като служител в отдел „**** ****“ при **** – Хасково, свидетелката е подробно запозната с културно – историческото значение на процесната сграда, с нейния статут като паметник на културата и с излагането на музейна експозиция там в периода до 1990 г. В тази насока тя отбелязва: „…От пресата и от разговори разбрах, че затворът е съборен. Не знаех предварително, макар че живея в този квартал, но не се вижда нищо. Бях много учудена, защото сградата е паметник на културата още от 1970 година. В нея от тогава имаше и експозиция на Регионален исторически музей и тя привличаше огромно внимание сред населението и сред гостите на града. През 1990 година след промените, които настъпиха, тъй като се смени собствеността, като мисля, че претенции върху този терен имаше вече Военно министерство, ние си прибрахме оригиналите от експозицията, която беше изнесена вътре като музей, а онова, което не беше оригинално, го оставихме. Имаше дрехи от киноцентъра, допълнително направени нарове и сламеници, но просто ги оставихме вътре с надеждата, че след време експозицията ще бъде възстановена…“ (л. 179 – 181, том I от делото). Разказвайки за прибирането на музейната експозиция, У. споделя и интересно обстоятелство: „…Вратите имаха оригинални дървени мандала. Когато прибирах материалите, затворихме вратите с мандалата, за да не влиза вятър и прах. Преди 5 години (през 2011 г. – бел.м.) поискахме разрешение от Военно министерство да снимаме филм за затвора. Чакахме три месеца да ни разрешат да влезем вътре. След като ни разрешиха, влезнахме и снимахме такъв филм, като ми направи впечатление, че всичко беше отлично запазено, дори мандалата си бяха така, както ги бях оставила. Единствената разлика беше, че по двора имаше обрасли трева и малки храсти, което е разбираемо, защото никой не влиза...“ (л. 179 – 181, том I от делото) и след това допълва: „…Лятото на 1989 година експозицията беше поовехтяла и аз направих едно преаранжиране и подмяна, за да изглежда в добър вид, без да знам, че 1990 година ще събираме материалите от там. Когато с телевизията влезнахме да снимаме филма и когато влезнах в слетите килии, където беше експозиционната зала, защото освен че килиите се пазеха в оригинален вид, ние бяхме слели три килии, които бяхме направили експозиция, всичко си стоеше непипнато, което показваше, че никой не е влизал там. Стъклата със снимките си стояха, нищо не беше унищожено, нищо не показваше, че там няма посещение…“ (л. 179 – 181, том I от делото). Това отбелязване кореспондира с приетото от съда по-горе при анализа на показанията на свидетеля О. – след изнасянето на музейната експозиция, служителите на РИМ – Хасково са се погрижили да затворят всички врати (при това с техните оригинални мандала), за да запазят вътрешността на помещенията. А когато е сниман документален филм с участието на свидетелката У., всичко е било „отлично запазено“, като дори мандалата са се намирали в състоянието, в което са оставени. По този начин се потвърждава извода, че вратите и прозорците на сградата не са били в толкова окайващо състояние и обосновано може да се приеме, че от 2011 г. до 2015 г., когато е изготвен последният констативен протокол от комисията на свидетеля О., би следвало поне една част от вратите да са запазени. Както вече се посочи, това се потвърждава и от снимковия материал във фотоалбумите към протокола за оглед и съдебната строително – техническа експертиза.

Свидетелката У. твърди, че е имала два разговора с подсъдимия И., касаещи процесната сграда: „…Два пъти имах неофициални разговори с г-н Г.И. като кмет. Единият път беше по време на една среща с дейци на културата, където поставих въпроса да направим усилия и отново да възстановим експозицията... Исках да направим отново експозиция, като разширим темата. В тази среща поставих въпрос пред тогавашния кмет и отговорът беше кратък и напълно разумен: „Нека видим как е собствеността и тогава ще мислим по този въпрос”. Вторият ми разговор с г-н И., той може би не си спомня даже, беше на улицата близо до затвора. Той слизаше от колата, аз минавах покрай него и го заговорих пак със същата идея. Беше случайна среща, аз се прибирах от работа и той се е прибирал вероятно. Пак го помолих да помислим да направим експозиция, като се опитах да му кажа каква е историята накратко, а той ми каза да я напиша и занеса при него. Аз написах историята на затвора в едно кратко експозе и я занесох при секретарката с една от старите брошури, които имаме от затвора, за да види какво може да се получи всъщност от цялата тази история…“ (л. 179 – 181, том I от делото). Свидетелката има колебания относно момента на провеждане на двете срещи. На отправен въпрос в тази насока, тя заявява: „…Не мога да си спомня дата и година на първата ми среща с г-н И. на срещата на културните дейци. Може би беше в неговия трети или четвърти мандат, може би в началото или в края на мандата, когато се раздвижват кметовете…“ (л. 179 – 181, том I от делото). За изясняването на този детайл, съдът приема посоченото от свидетеля И.П., който заявава, че срещата с културните дейци (която според У. е първа за нея), е проведена след внасянето на докладната записка в Община Хасково, т.е. през 2008 г. Ето защо при сравнителния анализ на показанията на свидетелите П. и У., съдът прави извод, че срещата с културните дейци се е състояла през 2008 г. По отношение на следващата среща няма сигурни индикации кога точно се е състояла, но доколкото за свидетелката У. тя се явява „втора“ по ред (при това без да става дума за продължителен интервал от време между двете срещи), логично може да се предположи, че се е осъществила след първата среща също през 2008 г. или най-късно през 2009 г. И в двата случая, втората среща се е реализирала преди придобиване на собствеността върху процесната сграда през 2011 г.

Относно съдържанието на двата разговора също следва да се направи разграничение. По отношение на първия разговор, който е протекъл по време на срещата с културните дейци, свидетелката У. отбелязва: „…Срещата с културните дейци, на която присъстваше г-н И., беше обща, присъстваха много хора, моят въпрос беше кратък и отговорът беше кратък. На срещата стана въпрос, че този обект е паметник на културата. Аз винаги се позовавам на това, че затворът е паметник на културата и е добре отново да приема гости. В този смисъл е било. Имаше много хора с много въпроси и това беше кратка част от срещата...“ (л. 179 – 181, том I от съдебното производство). Следователно, на тази първа среща свидетелката изрично е повдигнала въпроса, че сградата е паметник на културата. Отправянето на това изявление и неговото възприемане от страна на подсъдимия, не се опровергава от други доказателства по делото, включително от обясненията на подсъдимия. Ето защо съдът цени показанията в тази насока и приема, че в действителност свидетелката е отправила подобно изказване към подсъдимия И. и той го е възприел. По отношение на втората среща У. сочи, че е помолила подсъдимия да бъде възстановена музейната експозиция, а той е поискал от нея да му опише писмено историята на Хасковския затвор в кратко експозе, т.е. съдът приема, че по време на тази втора среща не е ставало дума за статута на процесната сграда като паметник на културата, а само е бил засегнат въпроса за музейната експозиция и историята на затвора.

На последно място, свидетелката споменава за изпращането на данни в Община Хасково за паметниците на културата в различни периоди от време: „…В Регионалния исторически музей има стари списъци на паметниците на културата, които са неоригинални, правени са от нас и по-късно през годините са предоставяни на Общината, но мисля, че има такива списъци и в Министерство на културата или някогашния Институт за паметниците на културата. Общината би трябвало да има такива списъци на паметниците на културата, тъй като те редовно ни искат при всяка смяна на кметовете, защото явно като се смени съставът, се губят. Директорът знае до кого се адресират тези списъци, тъй като аз не предоставям такива списъци. Аз съм служител. Обикновено ги възстановяваме, правим копие на тези списъци и директорът на музея ги предоставя на Общината. В общината би трябвало да има регистър на паметниците на културата…“ (л. 179 – 181, том I от делото). Както вече се посочи при обсъждане показанията на свидетелите С.С. и Н.М., наличието на списък (или „регистър“, в зависимост от използваната терминология) на паметниците на културата в Община Хасково не е установено в коя дирекция се съхраняват.

Показанията на свидетелката У. относно историческото минало на затвора се допълват в някои детайли от показанията на свидетеля Г.Г., дългогодишен ***** на *** – ***** (от 1985 г. до 2008 г.). Свидетелят има преки впечатления покрай работата си от ранния период, в който е открита първоначалната музейна експозиция в сградата на Хасковския затвор през 1975 г. Пояснява като ***** на *** – ***** е разполагал със списъци за всички паметници на културата в целия окръг. Причина за закриването на музейната експозиция е специално писмо от Министерството на културата, което се е отнасяло за всички експозиции, които са били свързани политически затворници или са имали политически характер в периода преди 1990 г. Материалите от музейната експозиция са били прибрани в самия Регионален исторически музей, където се намирали и понастоящем. Г. твърди, че неколкократно е давал в Община Хасково списъци с паметниците на културата в периода между 1990 г. и 1999 г., но в същото време уточнява, че при мандата на подсъдимия И. не е предоставял подобни списъци. Въпросът с наличието или липсата на подобен списък в Община Хасково е коментиран в настоящото изложение (показанията на свидетелките С. и М.), като важи казаното по-горе: в хода на настоящото производство не са представени достатъчно доказателства за съхраняването на подобни списъци в Община Хасково. Дори и да се приеме, че свидетелят Г. наистина е преодставял подобни списъци в един отдалечен период от време, няма сигурни индикации, че тези списъци са се съхранявали в общината и по време, през което подсъдимият И. е бил кмет.

Показанията на свидетеля М.М., ***** ***** за Централна Северна България в Главна дирекция „***** ** **** ** **** ****” при Министерство на културата, са относими към констатирането на последиците от извършеното разрушаване на сградата. Първоначалната информация за разрушаването на Хасковския затвор е получена от публикациите в медиите, като веднага след това е осъществена връзка и с разследващите органи в гр. Хасково, които са оказали съдействие на свидетеля при извършване на проверка на място. В съставеният констативен протокол от 28.07.2015 г. свидетелят отразил възприетото от него при извършения оглед на място. Въпреки че е работил с предоставена от общината информация за кадастралните данни на процесната, сграда М. в с.з. заявява, че е допуснал техническа грешка в констативния протокол при изписване идентификатора на процесната сграда: „...Данните за идентификационния номер на сградата на затвора, който съм посочил в Констативния протокол, ги взех от Общината и от Регионалния исторически музей. Това, че в Констативния протокол съм посочил сграда с идентификатор 77195.706.505.3, а всъщност е трябвало да бъде 77195.706.505.8, е моя грешка...” (с.з. от 16.12.2016 г., том I от делото). Съдът кредитира последното твърдение на свидетеля и приема, че в действителност е допусната техническа грешка, като правилното изписване на идентификатора е „77195.706.505.8”.

Свидетелят С.С. е запознат косвено със случая, въпреки че процесната сграда се намира в обслужвания от него район, тъй като към момента на извършване на деянието и назначаването на проверка от страна на Министерството на културата същият е бил командирован на друго място и именно това е наложило изпращането на свидетеля М.. С. потвърждава, че статута на един обект като паметник на културата може да възниква и да бъде променян само при наличието на съответните предпоставки, предвидени в закона: „...Сграда, която представлява недвижима културна ценност и е обявена в Държавен вестник за такава, нейната защита трае завинаги и няма срокове, след изтичането на които тя престава да бъда такава. Освен ако не се отпише от регистъра, но това вече е специална процедура. Докато една сграда е в регистъра, тя е защитена от гледна точка на Закона за културното наследство”. С. твърди, че преди разрушаването на сградата никога не е бил информиран по какъвто и да е начин за състоянието на сградата. Съдът не кредитира показанията на свидетеля в частта относно какъв може да бъде видът на собствеността върху един обект, който е недвижима културна ценност: „...По принцип може една сграда културна ценност да бъде частна собственост, но ако е общинска, не може да бъде общинска частна собственост... Според мен не може да бъде частна общинска собственост. Ако е общинска, тя не може да бъде частна. Трябва да бъде публична собственост. По принцип сградите национални паметници на културата по презумпция са публична държавна собственост”. На първо място, това са правни изводи, за които безспорно свидетелят не притежава необходимата компетентност. На второ място, въпросът дали една недвижима културна ценност може да бъде публична или частна държавна, респ. общинска, собственост вече е коментиран по-горе във връзка с показанията на свидетелката Н.М., поради което изцяло важи казаното в тази насока. Развитието на нормативната уредба в чл. 2, ал. 2, т. 3 ЗДС (ДВ бр. 44 от 1996 г. и ДВ бр. 124 от 1998 г.) показва, че законодателят на няколко пъти променя своето отношение по този въпрос. Интересна подробност е, че свидетелят си спомня пубикуването на информация относно процесната сграда в поддържан от Община Хасково информационен сайт (т.е. сайта на ОП „ТИЦ” – Хасково), като твърди, че лично е виждал публикацията там непосредствено след като е научил за разрушаването на сградата. Очевидно, това се е случило преди да бъде разпоредено снемането на същата информация от сайта, съгласно показанията на свидетеля К.П.. За сравнение с други аналогични случаи, при които е имало констатации за паметници на културата в гр. Хасково, намиращи се в лошо конструктивно състояние, С. дава примери със сградите на магазин „Марса” и Тютюневия склад, като подчертава, че в тези случаи са били уведомени от общината за предприемане на необходимите мерки, докато по отношение на процесната сграда такова уведомяване е липсвало и той няма спомен представляваната от него дирекция някога да е била сезирана с подобен сигнал.

Показанията на свидетелите В. Д.– Т., С.А., Р.Д., Е.С., С.Д. и М.Т. са относими към воденето на преговорите за прехвърляне на собствеността върху имота, процедурата по сключването на договора и въвеждането във владение с приемо-предавателен протокол. Свидетелката Д.– Т.към 2011 г. е заемала длъжността „**** *****” в ***** ***** – Хасково. Тя се е занимавала с подготовката на преписката за прехвърляне на имота по реда на чл. 54 ЗДС, а също така е участвала при въвеждането във владение, като е подписала приемо-предавателния протокол за имота. Спомените и за фактическото състояние на сградите в имота са твърде общи, като тя заявява, че те са били в лошо състояние, но не може да си спомни точно какво е било състоянието на процесната сграда. В този смисъл, тези твърдения не внасят нови моменти по въпроса за състоянието на сградата. Свидетелката отбелязва, че по време, когато е работела върху преписката за прехвърляне на имота, не е срещала информация, че там има сграда, която е паметник на културата. Самата тя е разбрала за това обстоятелства от медиите, след разпространяване на новината, че сградата е разрушена.

Свидетелят Р.Д., който е бил ****** ****** през 2011 г. и е подписал договора за прехвърляне на собствеността, отбелязва, че не е знаел за наличието в имота на сграда – паметник на културата.

Аналогично, свидетелката С.А., която към 2011 г. е заемала длъжноста ***** ***** в ****** ****** – Хасково и е също е подписала договора за прехвърляне на собствеността, твърди, че не е имала представа за статута на процесната сграда като паметник на културата.

Показанията на свидетелите С.Д. и М.Т. са пестеливи. От една страна, свидетелят С.Д. е заел длъжността ***** ***** след прехвърлянето на имота. Твърди, че в периода, в който той е заемал длъжността, не извършвана проверка в Областна администрация – Хасково дали сградата на Хасковския затвор има статут на паметник на културата. От друга страна, свидетелката Т. към 2011 г. е заемала длъжността ***** на Дирекция ****** ******, ****** ****** и ******* *****, но от октомври 2011 г., докато договорът за прехвърляне на собствеността е сключен по-рано, през април същата година. Поради това същата не се е занимавала с въпросите, касаещи прехвърлянето на имота, още по-малко във връзка със статута на процесната сграда.

Свидетелката Е.С. разяснява в показанията си каква е процедурата по прехвърляне на собствеността по реда на чл. 54 ЗДС (л. 722 – 723, том III от СП). Тя също няма спомен да е разполагала с информация относно статута на процесната сграда. Все пак, от нейните показания става ясно, че в практиката на Областна администрация – Хасково е имало и други случаи на състяване на актове за частна държавна собственост на имоти, които имат статут на паметник на културата. В тази насока тя дава пример с т.нар. „Паскалева къща” в гр. Хасково, която също има статут на недвижима културна ценност. Свидетелката С. разяснява и още един въпрос – за значението на понятието „имот със специално предназначение”. Тя потвърждава, че такова отбелязване има само за военни имоти, които са свързани с отбраната и сигурността на страната – обстоятелство, вече обсъдено в настоящото изложение и намиращо опора в нормативната уредба (ЗКИР, приложене № 2, таблица № 2, т. 21 от Наредба № 3 от 28.04.2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри (отм.), чл. 16, ал. 1, т. 7, чл. 21, ал. 2, т. 7 от Наредба № 8/14.06.2001 г. за обема и съдържанието на устройствените планове, както и чл. 2, ал. 1 от ПМС № 232/06.11.2000 г. за определяне реда и начина на отчитане на дълготрайните материални активи и материалните запаси на Министерството на отбраната - отм.). Свидетелката също така посочва, че при съставяне на акт за частна държавна собственост въз основа на по-рано съставен акт за публична държавна собственост, в първия се дословно се пресъздава съдържанието на предходния акт, т.е. имотът се описва по същия начин, без да се внасят корекции. Именно така е извършено и описанието в акт за частна държавна собственост № 6119 от 10.02.2011 г., издаден въз основа на акт за публична държавна собственост № 1045 от 27.02.2008 г.

Показанията на свидетелката Д.Д. – А. (на л. 705, том III от СП) допринасят за изясняване само на едно допълнително обстоятелство. Тя заявява: „... Историческа културна ценност, която няма определен режим на опазване, означава исторически паметник на културата, а относно определен режим на опазване – това са изисквания по отношение на опазване на сградата. Тоест, какво може да се прави по тази сграда и допустими дейности. Когато се дава статут на една сграда като паметник на културата, обикновено се записват идентификационните данни, имот, УПИ, адрес. В този акт за обявяване трябва да се определят режимите за опазване, в какъв вид трябва да се поддържа сградата, какво е допустимо, ако евентуално се налагат някакви намеси. Това са режимите на опазване - границите на паметника, имотът или ако е само имот без прилежаща земя, ако е само в границата на строителното петно и действията, които могат да се предприемат по този отношение на този паметник на културата. По отношение на хасковския затвор, когато е даван статутът „исторически паметник“, в информация от архива на Националния институт за недвижимо културно наследство няма определен режим за опазване. Това се е случило през 1970 година”. Въпреки липсата на изрично отбелязване какъв е режимът на опазване на процесната сграда, следва да се подчертае, че това не води до снемане на дължимата по закон защита, с която се ползва всеки паметник на културата (недвижима културна ценност). Тази защита произтича пряко както от разпоредбите на действалия преди ЗПКМ (отм.), така и понастоящем по реда на ЗКН. Следователно, специфичният режим на подобен обект се явява предпоставка за съблюдаване на всички законови изисквания при извършване на дейности, които се отразяват върху неговата материална или конструктивна цялост.

Показанията на свидетеля З.Х. не внасят нови моменти при установяване на обстоятелствата, касаещи обективната страна на деянието. Свидетелят споделя впечатленията си, които е придобил от сградата в качеството си на ******* *****, отговарящ за квартала, в който се е намирал процесния обект (кв. Куба, кв. Ручока, парк Кенана). Въпреки това, обаче, неговите впечателения се градят на случайните преминавания покрай имота, по-точно той е виждал сградата само отвън, откъм улицата и през оградата. Ограниченият периметър, от който е имал възможност да наблюдава обекта, на практика води до твърде оскъдни зрителни възприятия. В тази насока, показанията на свидетеля са колебливи и недостатъчно последователни. Самият той отбелязва: „...виждал съм я (сградата – бел.м.), но не на цяло, тъй като оградата пречи частично да се види цялата сграда”. Това обстоятелства значително ограничава вероятността свидетелят да е имал пълноценни впечатления от състоянието на сграда. Посочва, че е виждал частично покрива на сградата и част от запданат стена на сградата. Това обаче не е позволило на свидетеля да си създаде достатъчно ясна представа какво е било действителното състояние на сградата, или дори само на покрива, което проличава и от думите му: „...От това, което се виждаше, не мога да определя покривът на сградата в какво състояние е бил...”, както и в началото на показанията си: „...Виждал съм сградата в състояние, като не мога да определя дали е било напълно здрава, но се виждаше сграда...”. Очевидно е, че показанията на свидетеля Х. са оскъдни, неясни и не позволяват на съда да изгради изводи относно подлежащите на доказване факти.

Съдът подложи на внимателен анализ обясненията на подсъдимия И. и отдели от тях само онези, които съдържат обяснения по фактите, като ги разграничи от останалите изказвания на подсъдимия, които съставляват неговите субективни изводи, доводи и възприятия относно повдигнатото обвинение. За да не се нарушава тяхната логическа разпокъсаност, същите са обсъдени по реда на тяхната последователност. На първо място, подсъдимият опровергава показанията на свидетелката У., заявявайки: „...В същото време тук идва коментарът на г-жа У., която казва: „До последно, преди сградата да бъда разрушена тя си беше в добро състояние. Това мога да го кажа, тъй като аз живея в същия район и често минавах покрай сградата.“ Първо, г-жа У. е висока 156 см. Ако си спомняте, аз я попитах тук в залата и това го има в протокола. Второ, оградата е 2,80 метра и трето, сградата – затвор е вътрешна сграда и не може да се види от улицата. Тук в контраст се получи и това, което коментираше и преждеговорещият свидетел, който каза, че е видял сградата в някакво състояние, а това е сградата, където е била експозицията и тя е откъм ул. „Дунав“, а сградата на затвора е вътрешна сграда и тя стои зад тази сграда, така че неговите показания са абсурд що се отнася до затвора като такъв”. Съдът вече поясни в настоящите мотиви при анализа на показанията на свидетелката У., че кредитира онази част от тях, която е свързана с посещението на свидетелката през 2011 г., когато е заснет документален филм за Хасковския затвор и същият към този момент е заварен в едно сравнително добро състояние. Това е именно периодът около прехвърляне на собствеността върху сградата в полза на Община Хасково и периодът, в който подсъдимият дава интервю, публикувано в интернет – сайт „Аргументи.БГ“ от 21.04.2011 г., в което заявява, че сградата на Хасковския затвор е паметник на културата и ще бъде превърната в мемориал или „нещо подобно”. В тази връзка, подсъдимият проявява и много добра осведеменост къде точно се е намирала сградата на затвора, пояснявайки, че тя се явява вътрешна сграда и не е можела да бъде забелязана откъм улицата, което контрастира по странен начин с провежданата по време на производството линия, че същият дори не е имал и бегла представа за сградата на Хасковския затвор. Показанията на свидетелката Д.-А. относно обстоятелството, че за процесния обект нямало предвиден режим на опазване при обявяването му за паметник на културата, вече е обсъдено по-горе и отново следва да се уточни, че режимът на опазване е благоустройствено понятие, адекватно на действалата към онзи момент нормативна уредба - Закона за паметниците на културата и музеите с препратка към Закона за териториално-селищно устройство. На тази плоскост заслужава да се отбележи, че още в периода преди 1990 г. съществува разпоредбата на чл. 168 ЗТСУ, която е абсолютно идентична с тази на чл. 197, ал. 1 ЗУТ (на която се основава повдигнатото обвинение), и гласи: „По реда на чл. 166 и 167 не могат да се събарят или премахват недвижими паметници на културата и исторически архитектурни ансамбли освен с предварително писмено разрешение на органите на Министерството на културата”. Тоест, още към момента, посочен от свидетелката Д. – А., към който следвало е да се определи режим на опазване, е съществувала норма, която има по-широк обхват и свързва благоустройствената защита на тази категория обекти не само с наличието на режим на опазване, а със самия факт, че те са обявени за паметници на културата.

На следващо място, подсъдимият И. заявява, че в хода на делото се е изместил акцента върху предмета на доказване, като не се дискутирал въпроса, дали сградата е наистина паметник на културата, а в какво състояние се е намирала и дали е била законно съборена съобразно разпоредбите на ЗУТ: „...Защо през цялото време на водене на делото ние коментирахме дали е законно разрушена или не е законно разрушена дадена сграда, а не коментираме дали наистина е паметник на културата, попадайки в актовете на Община Хасково... Ето това искам да се знае, а именно, че беше изместен центърът на самото обвинение, че съм съборил паметник на културата. Не беше доказан с нито един документ, че аз съм получил паметник за културата и съм го съборил като такъв”. От една страна, следва да се подчертае, че въпросът за състоянието на сградата в настоящото производство е повдиган не само от страна на държавното обвинение, но и от страна на защитата на подсъдимия. Дори в своята защита в последното с.з. подсъдимият се позовава на приемо – предавателния протокол за въвод във владение, цитирайки дословно именно частта, в която е описано състоянието на сградите. В този смисъл, изместването на акцента е двустранно, не само от страна на държавното обвинение. Въпреки това, съдът осигури необходимите условия за доказване именно на онези факти, които влизат в предмета на доказване и които имат отношение към съставомерността на деянието. Следва да се отбележи, че състоянието на сградите, предмет на обвинението, действително не е съставомерен признак, касаещ обективната страна на деянието в извършване на което И. е обвинен. В настоящото изложение въпросът за състоянието на сградата е обсъждан само в онези части, които са относими към съставянето на констативните протоколи от комисията на свидетеля И.О. и в онези части, в които е било необходимо да се проследи непосредствената фактология на събитията, без да се позволява прекомерното изместване на акцента върху този въпрос. В този смисъл, противно на твърдението на подсъдимия, цялата доказателствена съвкупност по делото е обсъдена именно с оглед установяване на факта, какъв е статута на процесния обект, дали е променян в годините или е запазен към момента на разрушаването му.

На въпрос дали е бил запознат с информацията, публикувана на интернет – сайта на ОП „ТИЦ” – Хасково относно сградата на Хасковския затвор, както и това, че тя е паметник на културата, подсъдимия обяснява: „...Да, имаше такъв момент, не го отричам, но впоследствие, когато окончателно видяхме документите, се оказа, че ние нямаме право, защото няма такъв паметник на културата и дори да кандидатстваме за европейско финансиране, ние по документи не сме получили паметник на културата и не можем да докажем пред съответния управляващ орган, за да можем по съответната програма да получим средства. Това го узнахме впоследствие. Тъй като не се отрича мълвата, коментарът, че това е било паметник на културата, че е имал някакви свои качества и така нататък, това остана във времето между хората може би. Но в документите? Явно някой го е ликвидирал като такъв и на мен ми го предоставят като обикновена сграда, тъй като, ако си спомняте, в документите, в които Общинският съвет решава и взема решение, иска тази територия за жилищно строителство и други комунални нужди. Никъде не се упоменава, че го иска като паметник на културата, който да стопанисва и да поддържа, никой не й го предава като такъв. А пък, че коментари е имало, имало е - и в музея имаше, и по телевизията имаше, и аз съм коментирал, но за съжаление се оказа, че документално това не е така”. Този отговор е двусмислен и противоречив. От една страна, подсъдимият признава, че такава информация наистина е била публикувана, което само по себе си означава, че и той е бил запознат с нея, т.е. бил е запознат и с описанието, че сградата е паметник на културата. От друга страна, се твърди, че това е било в „един момент”, но не се уточнява кой точно е този момент, а впоследствие се разбрало, че всъщност сградата не била паметник на културата и поради това не можело да се кандидатства за европейско финансиране. Последното обстоятелства предполага най-малко два взаимосвързани момента: първо, първоначално следва да е имало период от време, в който подсъдимият е смятал, че сградата има статут на паметник на културата (което е недвусмслено признание за знанието на този факт), и второ, че на по-късен етап подсъдимият е получил информация за противното, т.е. че сградата не е паметник на културата. От съществено значение е, че информацията от сайта на ОП „ТИЦ” – Хасково е изтрита на 24.07.2015 г. (съобразно показанията на свидетелите К.П. и Т.К.), поради което е неясно дали подсъдимият е разбрал твърдените от него обстоятелства преди или след тази дата. Независимо от това, безспорно е, че И. признава публикуването на тази информация на интернет-сайта и не отрича, че е знаел за нея.

В тази връзка, подсъдимият признава и друго обстоятелство – за даденото от него интервю в публицистично предаване на „ТВ Рекординг” през март 2011 г. Но същевременно с това И. твърди, че неговите думи са били: „...Да, може би, там има паметник на културата, но трябва да уточним неговия статут”. Това обаче е само негова интерпретация на казаното по време на предаването. Видно от приетата по делото съдебно – техническа експертиза, изготвена от вещото лице К.Ц. и неоспорена от страните, както и от показанията на свидетелката М.Ф., точните думи на подсъдимия са със съвсем друго съдържание: „...Ама дайте да се разберем, на тия пет декара има паметник на културата, и този паметник на културата трябва да се реставрира. Ние няма друго какво да направим. А ТГС-то, което даваше парите за културата, това е трансграничното сътрудничество, вече мина. Сега идва новият етап, където ние ще кандидатстваме за реставрация на този паметник на културата. Това е бившият затвор, който е от много години в Хасково, който ще стане един мемориал или една изложбена зала”. Това изказване показва, че подсъдимият изобщо не е имал съмнения в наличието на паметник на културата в имота.

Въпреки че на отправен въпрос относно възлагане изпълнението на други заповеди по чл. 195 ЗУТ на ОП „Екопрогрес”, твърдението на подсъдимия е че в такива случаи задължителен реквизит в заповедта е изричното посочване на общинското предприятие, това очевидно не важи за издадената заповед № 514/14.05.2015 г. – както се установява от съдържанието на същата, нейното изпълнение е възложено на Началник отдел „Контрол в строителството и градската среда“ при Дирекция „Устройство на територията“. При обсъждане показанията на свидетеля С. съдът вече посочи, че възлагането да бъде разрушена сградата е било дадено в устна форма, а не като реквизит на заповедта.

Не се кредитира и твърдението на подсъдимия, че заповед № 514 от 14.05.2015 г. е била изготвена от главния юрисконсулт П.Б. и поради това не било нужно тя да бъде съгласувана изрично с нея. Съдържанието на заповедта е ясно – в нея изрично е посочено, че е изготвена от Е.С., служител в Дирекция „****** на *****”, а до името на П.Б. за „съгласувал” липсва изобщо подпис. Това кореспондира и с докладната записка, изготвена от свидетелката Н.М., с която е отправено предложение до подсъдимия И. за вземане на мерки по повод на сградата, като в горния ляв ъгъл на докладната записка е положена резолюцията на подсъдимия И.: „Г – н О.. Не възразявам за заповед!“, а в горния десен ъгъл е положена втора резолюция: „Г – н Ем. С.за заповед за премахване“. В този смисъл, въпросът за това, кой е изготвил заповедта следва да се смята за безспорно установен, а твърдението на подсъдимия, че това лице е свидетелката Б., не се подкрепя от цитираните доказателства.

Следва да се отрази и друг важен факт, а именно възлагано ли от страна на подсъдимия на конкретен служител от общинска администрация проверка на статута на имота и към кой момент. Отговорът на подсъдимия е многозначителен: „... Да, това е възложено на Общинска собственост, когато решихме какво да правим с този терен. Тогава изскочиха всички тези документи, тъй като аз до този момент не ги бях разглеждал, понеже ние нямахме интерес към този момент, защото инвеститорите, които трябваше да дойдат, впоследствие се отказаха. Ние го искахме за жилищно строителство и търсихме финансиране, за да построим там жилища. В един момент се оказа, че не може и тогава тръгнахме да решаваме дали да го продадем срещу жилища или срещу суми, което е внесено в Общинския съвет за гласуване и го има в докладната. Както знаете, когато едно нещо се предлага, то трябва да има набор от документи - кадастрални карти, оценки, документ за произход, актове. Тогава установихме, че това не е паметник на културата. Това го има като документация към докладната, която беше пусната в Общинския съвет за гласуване на стойността от милион и нещо. Подобно на отговора си относно публикуването на информацията в интернет – сайта на ОП „ТИЦ” – Хасокво, подсъдимия отново твърди, че е направил проверка, от която е установил, че процесната сграда не е паметник на културата. Според него, това е станало, когато се е взело решението за обявяване на имота за продан – тогава Дирекция „Общинска собственост” започнала да събира необходимите документи и от тях се оказало, че сградата не е паметник на културата. Това можело да се установи от текста на самата докладна записка, внесена в Общинския съвет. Оказва се, следователно, че към момента на издаване на заповедта подсъдимият е имал в себе си представата, че процесната сграда е паметник на културата, но на по-късен етап е научил, че тя всъщност няма такъв статут, когато е започнало подготовката за внасяне на докладната на сесията на Общински съвет – Хасково. Не е ясно също от кои точно събрани документи към докладната записка е станало ясно, че сградата не е паметник на културата. Подсъдимият примерно изброява – „...кадастрални карти, оценки, документ за произход, актове…”. В приобщените към делото писмени доказателства, обаче, в нито един от тези документи не се установява изрично отбелязване, че сградата не е паметник на културата. Още повече, че ако се имат предвид „документи за произход“ и такива действително са били събрани от Дирекция „Общинска собственост”, посъдимият със сигурност би установил, че сред тях фигурира и обявяването на сградата в ДВ от 1970 г. като паметник на културата. Що се отнася до твърдението, че всички тези констатации били отбелязани в докладната записка, подготвена за разглеждане от общинския съвет, обикновеният преглед на текста й показва, че това не е така – в нейното съдържание липсват подобни констатации, нито пък има позовавания или препратки към въпросните документи, от които ставал ясен статута на сградата. Нещо повече. Бе обсъдено вече, че при внасянето на докладната записка до Общински съвет е следвало към нея да бъдат приложени и финансово-икономическа обосновка за целесъобразност на сделката, изготвена от Д „ФСД”, градоустройствени и правни проучвания на имота, акт за общинска собственост, скица на имота, извадка от действащия ПУП, становище от главния архитект за състоянието на имота, характер, параметри на застрояване на имота, вещни тежести и висящи съдебни спорове за вещни спорове, съгласно чл. 45, ал. 2 от Наредба за продажбата на имоти частна общинска собственост. По делото несъмнено бе установено, че към докладната записка не са били приложени всички изискуеми от закона документи, а именно градоустройствени и правни проучвания на имота, скица на имота, извадка от действащия ПУП, становище от главния архитект за състоянието на имота, характера и параметри за застрояване на имота, от които действително би могло да се установи, че процесната сграда е със статут на паметник на културата.

При така установената по делото фактическа обстановка съдът намира, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна признаците от състава на чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 НК. От обективна страна правната норма изисква осъществяването на следните елементи, наличието на които определя съставомерността на деянието: 1) деецът трябва да има качеството на „длъжностно лице“; 2) в това си качеството и в кръга на произтичащите от него правомощия деецът трябва да е издал разрешение за унищожаване, разрушаване, повреждане, видоизменение или за износ на културна ценност; 3) издаденото разрешение трябва да е противозаконно; 4) в изпълнение на това разрешение културната ценност да е унищожена, разрушена, повредена, видоизменена или е изнесена извън страната.

Систематичното място на престъпния състав е в глава VIII, раздел първи „Престъпления против реда на управлението”. Непосредствен обект на престъплението е засягането на обществените отношения, свързани с установяването и спазването на определени нормативни изисквания при даване на разрешение за разрушаване на културна ценност или на документ от Националния архивен фонд. Културните ценности са обект на засилена законодателна защита с оглед на специфичното си естество. Те представляват особени движими или недвижими вещи. Тяхната особеност се изразява във факта, че те се отличават с висока културна, научна, историческа или археологическа стойност, поради което тяхното опазване и съхранение представлява задача с голямо обществено значение. Културната или научната стойност на съответната движима или недвижима вещ е толкова по-голяма, колкото е по-голямо значението й за културата или науката – например, единствена по рода си вещ, невъзможност да бъде заместена по друг начин, извличане от съдържанието й да свидетелства за уникални събития или процеси, характеризирането й чрез други специфични особености, каквито останалите вещи от същия вид не притежават и т.н. Изпълнителното деяние се изразява в даването на разрешение за разрушаване на културната ценност в противоречие със законовите изисквания („противозаконно”), при което е настъпило и самото разрушаване. В правната доктрина, този вид престъпление понякога се разглежда като особен случай на специално длъжностно престъпление (извън общата хипотеза на чл. 282 НК). Даването на разрешение представлява дейност, която е в изпълнение на определени административни функции, възложени от закона в компетентността на орган на изпълнителната власт, т.е. административен орган (или длъжностно лице). Издаването на разрешение най-често е част от фактически състав, целящ да породи определени правни последици – те се изразяват в пораждането на право в полза на конкретни правни субекти да извършат онези действия, за които е издадено разрешението (в случая, да извършат действия по разрушаването на недвижима вещ). Доколкото разрешението се издава от административен орган в изпълнение на неговите функции и поражда права или задължения за определени лица, закономерен е изводът, че така издаденото разрешение се явява индивидуален административен акт по смисъла на АПК. При това, в нормата на чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 НК, говорейки за „даване на разрешение”, законодателят има предвид не техническото изготвяне на самия документ, тъй като това може да бъде направено от всяко друго трето лице, а волеизявлението, инкорпорирано в акта и изразяващо волята на съответния орган. То придобива значението на юридически факт с издаването му от съответното длъжностно лице, намиращо израз в индивидуализиране на издателя и подписването на документа. Не е необходимо издаденото разрешение да е с конкретна цел или дори да има такава, тя да е обезателно описана в съдържанието му. Съществен момент от състава на деянието изисква разрешението да е издадено в нарушение на закон, т.е. на всеки един нормативен акт, който въвежда определени изисквания при издаването на подобно разрешение. Именно поради това в задължение на длъжностно лице се вменява да извърши проверка дали са налице необходимите предпоставки за издаването на акта. „Противозаконността” на акта тогава ще се изразява в неизпълнението или нарушаването на нормативните правила, които ако са били спазени, не би се стигнало до даването на подобно разрешение. Типичен пример е издаване на разрешение, без да бъде съгласувано с Министерството на културата за извършване на строителни дейности, без да се отчита, че сградата е културна ценност.

Деянието е резултатно, доколкото се предвижда непосредствено засягане на предмета на престъплението. В това се състои и основната разлика между ал. 2 и ал. 3 на чл. 278б НК. Докато по ал. 2 престъплението се смята за довършено в момента, в който е издадено противозаконното разрешение, то по ал. 3 довършеността на престъпното деяние настъпва с реалното, фактическо засягане на културната ценност, водещо до нейното увреждане или до загуба на културната, научната или историческата й стойност. Следователно, не само е дадено разрешение, но то е и приведено в изпълнение. Вследствие на това настъпва разрушаването на културна ценност. С оглед на използваните от законодателя различни понятия в ал. 3 на чл. 278б НК (унищожаване, разрушаване, повреждане, видоизменение), съдът приема, че докато унищожаването, повреждането и видоизменението могат да се отнасят до материалния характер както на движими, така и на недвижими вещи, то разрушаването по своето езиково значение е с по-тесен обхват и се отнася само до недвижими вещи, т.е. до недвижими културни ценности, и се изразява в засягане на тяхната субстанция по начин, който нарушава необратимо и невъзстановимо цялостта на обекта и конструктивните връзки между съставляващите го елементи.

Субект на престъплението по чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 НК е само „длъжностно лице“. На тази плоскост важи общата дефиниция на чл. 93, т. 1 НК, съгласно която длъжностно лице е това, на което е възложено да изпълнява със заплата или безплатно, временно или постоянно: а) служба в държавно учреждение, с изключение на извършващите дейност само на материално изпълнение; б) (изм. - ДВ, бр. 10 от 1993 г., доп., бр. 62 от 1997 г., бр. 43 от 2005 г., изм., бр. 26 от 2010 г.) ръководна работа или работа, свързана с пазене или управление на чуждо имущество в държавно предприятие, кооперация, обществена организация, друго юридическо лице или при едноличен търговец, както и на нотариус и помощник-нотариус, частен съдебен изпълнител и помощник-частен съдебен изпълнител. Безспорно, заемането на длъжност „кмет“ и изпълнението на възложените й функции определят качеството на подсъдимия като „длъжностно лице“ при извършване на процесното деяние.

Издаденото от подсъдимия разрешение, т.е. издадената заповед по реда на чл. 195 ЗУТ, безспорно е противозаконна – тя е издадена в нарушение на действащото обективно право, с което са въведени изрични нормативно установени изисквания. Тези изисквания имат императивен характер – те задължават правния субект, към който са адресирани, да съобрази поведението си с тях, като в тази насока те не допускат изключения или разширително тълкуване в приложното си поле. Противозаконността е свързана с нарушаването не само на една правна норма, а на няколко такива. При установяване наличието на недвижима културна ценност, чието конструктивно състояние е нарушено, включително и в степен, която при определени предпоставки може да се явява опасна за останалите лица, е необходимо да бъдат съобразени разпоредбите на чл. 83, ал. 5 вр. ал. 3 ЗКН, чл. 196, ал. 8, чл. 197, ал. 1 и чл. 126, ал. 6 ЗУТ.

Отчитайки специфичният режим на културните ценности, законодателят е създал стройна система от норми на два закона, част от които препращат едни към други, а останалата част предвиждат възникването на определени права или задължения в тежест на техните адресати. Премахването на негодни за ползване или застрашаващи сигурността сгради е регламентирано в глава XIII, раздел III от ЗУТ. Наред с общите норми, засягащи сградите, които не се подчинен на специален правен режим, в чл. 196, ал. 8 ЗУТ изрично е предвидено, че за недвижимите културни ценности установяването на състоянието им и последващите мерки и процедури се извършват по реда на Закона за културното наследство. Доколкото съгласно чл. 195, ал. 6 ЗУТ вменява в задължение на кметовете на общини да издават заповеди за премахване на строежи, които поради естествено износване или други обстоятелства са станали опасни за здравето и живота на гражданите, негодни са за използване, застрашени са от самосрутване, създават условия за възникване на пожар или са вредни в санитарно-хигиенно отношение и не могат да се поправят или заздравят, следва, че преди да се издаде такава заповед, следва да се приложат съответните норми на Закона за културното наследство. Това означава, че дори и да е било констатирано от надлежните технически органи на общината, че състоянието на строеж изисква същият да бъде премахнат, само наличието на факта, че този строеж има статут на недвижима културна ценност задължава кмета на общината преди да се произнесе с крайния административен акт, завършващ производството (заповед за премахване), първо да спази изискванията на специалния закон – ЗКН.

В чл. 83, ал. 5 ЗКН (в редакцията на нормата към 14.05.2015 г.) е предвидено, че преместване, премахване изцяло или частично на недвижима културна ценност, както и премахване на растителност и паркови елементи в недвижими културни ценности - градинско и парково изкуство, се разрешава по реда на Закона за устройство на територията, след положително становище и при условия, определени от органа по ал. 3 на същата разпоредба. В последната алинея е определен кой е този орган – министъра на културата или оправомощени от него длъжностни лица. Формулировката на ал. 5 показва, че даването на разрешение по Закона за устройства на територията се явява последващо, т.е. то трябва да бъде дадено след като бъде получено положително становище от компетентния орган. Това, от своя страна, логично предполага, че за да бъде получено подобно становище, административният орган трябва да бъде сезиран – от него следва да бъде поискано становище за премахването на сградата. При това става дума не за какво да е, а за „положително“ становище, тъй като министъра на културата трябва да изрази своето съгласие за предприемането на действия по премахване на недвижимата културна ценност. Естествено, при наличието на отрицателно становище всички планирани действия по премахване на вещта следва да бъдат преустановени, като в този случай изобщо не се поставя въпросът за започване на процедура по реда на ЗУТ. Съобразявайки тази норма с текста на чл. 196, ал. 8 ЗУТ, министърът на културата следва да даде своето становище след установяването състоянието на недвижимата културна ценност. Очевидно е, че съдържанието на становището следва да посочи именно онези „последващи мерки и процедури“, за които се споменава в чл. 196, ал. 8 ЗУТ. Под „мерки и процедури“ се има предвид разнообразен кръг от дейности в зависимост от констатациите относно състоянието на сградата. Ако то позволява провеждането на възстановителни и реставрационни дейности по смисъла на ЗКН и подзаконовите нормативни актове по изпълнението му, тогава в становището могат да бъдат маркирани онези действия, които имат за цел укрепването на недвижимата културна ценност. Ако състоянието на вещта обаче е такова, че не позволява провеждането на подобни дейности, тогава е възможно да бъде одобрено и премахването й. То би могло да се проведе в два варианта – изцяло или частично, както е предвидено в чл. 83, ал. 5 ЗКН.

Съгласуването с министъра на културата или оправомощени от него длъжностни лица и получаване на положително становище произтича и от нормата на чл. 197, ал. 1 ЗУТ, която указва, че при премахване на законен строеж, който е обект на културно – историческото наследство, е нужно съгласуване с Министерството на културата и спазване изискванията на чл. 126, ал. 6 ЗУТ. Последната норма, от своя страна, също препраща към съгласуване по реда на Закона за културното наследство. Едва след спазването на тези изисквания и ако бъде получено положително становище за премахване на недвижима културна ценност, следва да намерят приложение общите норми на ЗУТчл. 195, ал. 6 вр. ал. 1.

Следователно, в така описаното производство се установява наличието на констативна, съгласувателна и разпоредителна част. Констативната част обхваща действията по установяване фактическото състояние на строежите, съгласувателната част препраща към Закона за културното наследство и изисква получаването на положително становище от страна на министъра на културата (респ., оправомощени от него длъжностни лица), а разпоредителната част е последният етап от производството и се реализира чрез издаването на заповед да премахване на недвижимата културна ценност при наличието на всички изискуеми предпоставки за това.

В настоящия случай констативната част от производството е отразена в два документа – констативен протокол от 15.10.2014 г. и констативен протокол от 11.03.2015 г. Разпоредителната част на производството е инкорпорирана в заповед № 514/14.05.2015 г. Очевидна е липсата на съгласувателната част – по делото няма нито едно доказателство, от което да се установи, че подсъдимият е сезирал министъра на културата за състоянието на сградата и е поискал становище по реда на чл. 83, ал. 5 вр. ал. 3 ЗКН, преди да издаде цитираната заповед. Именно в това обстоятелство се състои нейната противозаконност по смисъла на чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 НК – заповедта е издадена, без да са налице всички елементи от фактическия състав за нейното издаване. В случая не е налице именно най-важният елемент на този фактически състав – положително становище от страна на министъра на културата. Неговата липса не може да бъде санирана или попълнена от наличието на останалите предпоставки, тъй като наличието на подобно становище определя правните последици на заповедта по чл. 195, ал. 6 ЗУТ. Инкорпорираното в нея волеизявление, с което се нарежда разрушаването на процесната сграда, противоречи на императивните норми на закона и това определя неговата противоправност.

За пълнота на изложението съдът намира за уместно да отбележи и друг важен факт, макар да не е съставомерен признак на деянието. В инициираната от подсъдимия процедура по чл. 195, ал. 6 ЗУТ няма данни да е бил уведомен Общински съвет – Хасково. Състоянието на сграда – общинска собственост и евентуалното й разрушаване, ако са налице законовите предпоставки за това, са неизбежно свързани с правото на собственост върху сградата. Разрушаването на една недвижима вещ е акт на разпореждане с нея, който може да бъде извършен само от собственика на вещта. Общински съвет – Хасково нито е било уведомен за състоянието на сградата, за да бъде обсъдено евентуалното вземане на мерки за укрепването й, нито е бил уведомен за предстоящото й разрушаване, като в тази насока е пренебрегната нормата на чл. 21, ал. 1, т. 7 ЗМСМА, съгласно която Общинският съвет взема решения за разпореждане с общинско имущество.

На тази плоскост следва да се отбележат и установените различия в текста на двата констативни протокола от 15.10.2014 г. и от 11.03.2015 г. Докато първият от тях приключва с констатация, че сградите са опасни и самосрутващи се и препоръка да се издаде заповед по чл. 195, ал. 6 ЗУТ за премахването им, то вторият протокол установява, че след обилен снеговалеж на 07.03.2015 г. всички сгради в имота направо са се самосрутили, поради което е отправено предложение ОП „Екопрогрес” да разчисти терена. При наличието на две толкова различни констатации, прави впечатление, че в процесната заповед като фактическо основание за издаването й подсъдимият И. се позовава на първия констативен протокол, който е с по – стара дата, но не и на втория протокол, който е съставен по-късно (само два месеца преди заповедта) и за който би било логично да се предположи, че е по-актуален, т.е. отразява актуалното състояние на сградите. При разглеждането на тези хипотези съдът приема, че вторият констативен протокол е със съдържание, което не попада в обхвата на чл. 195, ал. 6 ЗУТ – ако сградите наистина са се самосрутили, логично възниква въпросът защо е следвало изобщо да се издава заповед за премахването им? Няма как да се премахне сграда, която вече не съществува, т.е. тя се е самосрутила, тъй като в противен случай би било налице очевидно противоречие между „самосрутена” и „подлежаща на разрушаване” сграда. Единственото, което може да се направи по отношение на една самосрутена сграда, е да се разчистят строителните отпадъци от нея (което е отправено и като препоръка във втория констативен протокол). Въпреки това подсъдимият е преценил, че следва да се позове на първия констативен протокол и да издаде заповед за разрушаване на сградата. От гледна точка на фактологията по делото, може да се приеме за безспорно, че сградите не са се самосрутили от обилния снеговалеж на 07.03.2015 г. Напротив, те са съществували и независимо, че не са се намирали в задоволително състояние, безспорно тяхната основна конструкция е била с ненарушена цялост. Именно факта, че не са се самосрутили, а са се намирали все още на мястото си, е наложило за тяхното премахване да се използва специализирана тежка строителна техника и това е обусловило необходимостта от намирането на фирма, която да се заеме с изпълнението на поръчката (фирмата на свидетеля Д.А.).

За допълване на тези съображения, следва да се отбележи, че в двата констативни протокола е цитирана заповед № 147/23.01.2014 г., с която е определен постоянният състав на строителните комисии по райони. Макар и заповедта да е цитирана, текста на двата протокола показва, че по време и на двете проверки от 15.10.2014 г. и 11.03.2015 г. съставът на всяка една от комисиите не отговаря на посочения в заповедта. При първата проверка от 15.10.2014 г. участват инж. И.О., В.С., И.А. и Е.С., а при проверката от 11.03.2015 г. - инж. И.О., Е.С.и В.С.. Участвалият във втората проверка Е.С.е и лицето, което технически е изготвило текста на заповед № 514/14.05.2015 г. И в двата случая обаче лицата, участващи в комисиите, не са тези, които са предварително определени по списък. Съставът на комисиите е променен, без да има обясними причини за това.

Като последен елемент от състава на деянието се установява и изпълнението на заповед № 514/14.05.2015 г. – след нейното издаване фактическото изпълнение е възложено по силата на устно нареждане от страна на подсъдимия И. до свидетеля К.С. като ***** на ** „******”. Последният, от своя страна, преценява, че е необходимо да се потърси външен изпълнител за дейността и се свързва първоначално със свидетеля Б.П., а чрез него със свидетеля Д.А.. В резултат на извършените действия със строителна техника и работници на фирмата – изпълнител е настъпил окончателният противоправен резултат – разрушена е недвижима културна ценност. При така проведеният анализ се установява, че са налице всички елементи от обективната страна на престъпния състав.

От субективна страна съдът прие, че деянието е извършено от подсъдимия И. при условията на евентуален умисъл, съобразявайки общата дефиниция на чл. 11, ал. 2 НК, като отчете особеностите на процесния случай. Деянието се смята за извършено при евентуален (косвен) умисъл, когато деецът е предвиждал вероятното настъпване на неговите общественоопасни последици и е съзнавал общественоопасния му характер, като е допускал, че от извършените от него действия или бездействия е възможно настъпването на престъпния резултат. При тази форма на вина деецът преследва някаква друга цел, която не е непосредствения престъпен резултат от деянието, като често целта може да бъде напълно правомерна и обществено оправдана, както е и в конкретния случай. Но в хода на преследването на тази цел настъпват като страничен или косвен резултат общественоопасни последици, релевирани в състава на престъплението. Същественият момент касае представите на дееца – макар той да преследва друга цел, все пак същият има знание за възможното настъпване на общественоопасните последици. Въпреки това деецът допуска тяхното настъпване, като се съгласява или приема осъществяването им, за да постигне другата си цел. Следователно, той се съгласява с тяхното евентуално настъпване и в субективното му отношение не се установява наличието на други контрамотиви, които да го накарат да се въздържи от извършване на деянието.

Заслужава да се отбележи, че деянието по чл. 278б, ал. 3 и ал. 2 НК може да бъде извършено и в двете форми на вина – пряк и евентуален умисъл, като преценката се извършва с оглед конкретните особености на всеки един случай (за разлика от заключителната пледоария на защитата, според която деянието може да бъде извършено само при условията на пряк умисъл – теза, която съдът не споделя).

При изследване на субективната страна на деянието съдът взе предвид онази част от събраните по делото доказателства, които установяват целите на подсъдимия И. *** за придобиване собствеността върху имота с оглед необходимостта от реализиране на публични инвестиционни дейности, изразяващи се в изграждане на жилищни сгради и търговски центрове за удовлетворяване социалните нужди на населението на общината. Това проличава по недвусмислен начин от цялата кореспонденция между подсъдимия и държавните органи по придобиване на имота, в която този мотив е неколкократно излаган и обосноваван. За изчерпателност могат да се посочат всички писма, изходящи от подсъдимия и адресирани до Областния управител, до Министерството на отбраната и т.н.: писмо изх. № 106 – 25 – 229/21.12.2001 г. (л. 458, л. 546, том IV ДП); писмо изх. № 04 – 11 – 5 от 21.09.2004 г. и приложеното към него решение № 175/17.09.2004 г. на Общински съвет – Хасково (л. 546, том IV ДП); писмо изх. № 06 – 25 – 20/31.01.2006 г. (л. 462, том IV, л. 69, том VIII ДП); писмо с изх. № 06 – 25 – 52/21.03.2006 г. (л. 464, том IV ДП); писмо с изх. № 04 – 11 – 2/16.02.2007 г. (л. 467, том IV ДП); писмо изх. № 12 – 04 – 3/05.09.2007 г., което може би най-пълно и изчерпателно описва намеренията на подсъдимия И. – с посочване, че в изпълнение на социалната си програма Община Хасково е започнала изграждането на 5 жилищни блока и 15 броя еднофамилни редови жилищни сгради, поради което идеята за безвъзмездното придобиване на поземления имот е продължение на тази социална програма с намерение върху посочения терен да се построят още 12 жилищни блока за социално слаби семейства и обслужващ ги търговски център на стойност 9 800 000 лв. (л. 70, том VIII ДП); изх. № 04 – 15 – 6/01.04.2010 г., в което също е обосновано, че съществува заявен интерес към военните имоти за изграждане на нови хипермаркети, автогара, жилища за социално слаби, за деца и за самотни стари хора и в тази връзка е прието Решение № 506 от 26.03.2010 г. на Общински съвет – гр. Хасково (л. 472, л. 489, том IV, л. 92, том VIII ДП). Всички тези доказателства недвусмислено показват целта на дееца – желанието му да използва придобития имот за осъществяване на определена публична инвестиционна дейност, свързана с изграждането на жилища за социално слаби семейства и благоустрояването на непосредствено прилежащата площ. Това обстоятелство не се отрича от подсъдимия и дори е използвано за обосноваване на защитната теза в заключителната пледоария на адв. Г., който уточнява: „…От цялата преписка, която е събрана на досъдебното производство и настоящото производство, се установява, че Община Хасково е искала тези имоти за строителство на жилищни сграда. Вие виждате от материалите по делото, че може би 3-4 години се разглежда цялата преписка от Министерство на отбраната в отдела за недвижимите имоти. Тази преписка категорично, на няколко места е отбелязано, че Община Хасково и лично кметът на Община Х. не иска тези имоти, където е спомената и сграда – затвор, за музей, а я иска за жилищно строителство. Община Хасково в нито един момент не е желала тези сгради да ги запази като паметник на културата”. В този смисъл, съдът приема, че както по време на дългогодишните преговори с държавните органи за придобиване на собствеността, така и при сключването на безвъзмездната сделка, така и в периода от 2011 г. до 2015 г., и включително при предприемане на действията по издаване на разрешение за разрушаване на сградите, подсъдимият съзнателно е целял да осъществи целите си, изразяващи се в реализирането на проект за изграждане на жилищни и търговски сгради върху площта на поземления имот, като намерението му е да освободи терена. За осъществяването на тази цел обаче той е трябвало да премахне старите сгради. Следователно, издаването на заповедта е представлявало една вторична цел, подчинена на главната, основна цел на подсъдимия. При преследването на последната цел, подсъдимият е съзнавал, че с издаването на разрешение не по предвидения за това ред по отношение на една от сградите в имота, която е със специален статут на недвижима културна ценност, и без да се спазват нормативните правила, изискващи съгласуване с министъра на културата, е възможно да настъпят определени общественоопасни последици, изразяващи се в разрушаването на вещта, т.е. във фактическото й премахване. Въпреки това подсъдимият И. очевидно се е съгласил с настъпването на тези общественоопасни последици и е издал в качеството си на компетентно длъжностно лице процесната заповед, от изпълнението на която е последвало разрушаването на сградата. Този фактически резултат е отразен в съзнанието на подсъдимия като една евентуална, косвена последица от действията му, но независимо от това той се е съгласил с настъпването й и е приел, че именно това е способът за постигане на другата му цел. Съдът приема, че последната може да бъде окачествена като обществено положителна цел – изграждане на жилища за социално слаби и обслужващи ги търговски обекти. Правнорелевантният въпрос обаче се свежда до това, че макар и това да е една социално приемлива цел, по пътя за нейното постигане подсъдимият е взел решение да издаде заповед, за която е съзнавал, че е противозаконна и нарушава нормативните изисквания по опазване на недвижимите културни ценности, което е станало причина за непосредствено засягане на обществените отношения в тази област и довело до събарянето на сграда, обявена през 1970 г. за паметник на културата от национално значение. Именно с оглед на тези съображения съдът намира, че подсъдимият е действал при условията на евентуален (косвен), а не пряк умисъл. Издаването на разрешение не е било единствената му и крайна цел, а по – скоро определен междинен етап в реализирането на една друга, по – далечна цел. Събраните в настоящото производство доказателства установяват по убедителен начин този мотив.

Съществен момент при обсъждане на субективната страна е наличието на знание у подсъдимия относно статута на сградата, специалният правен режим, който произтича от този статут и необходимостта да се съобразява с произтичащите от това особени нормативни изисквания при извършване на каквито и да било правни или фактически действия по отношение на процесния обект. Наличието на знание у подсъдимия е еквивалент на отражението в собствените му разбирания на обстоятелствата, свързани с културно – историческото минало на сградата, нейното функционално предназначение като затвор, попадането й под особен правен режим с обявяването й като паметник на културата и произтичащия от това императив да приведе поведението си в съответствие със законоустановените задължения. Отражението на тези обстоятелствата в субективната страна от поведението на подсъдимия може да бъде установено по непротиворечив начин от събраните по делото доказателства. Те са обсъдени достатъчно подробно при анализа на доказателствената съвкупност, но следва да бъдат отново маркирани, за да внесат яснота по въпроса за субективната страна на деянието.

Съществен момент в тази насока е получаването от подсъдимия на писмо с вх. № 04 – 04 – 2/14.12.2006 г., в което е посочено, че за нуждите на подготвяното задание за общ устройствен план, приложено се изпраща извадка от справочника за недвижимото културно – историческо наследство в гр. Хасково, област Хасково, съдържаща списък на обектите със статут на паметници на културата по чл. 12, т. 2 ЗПКМ. Посочването в списъка на процесната сграда, описана като „Хасковски затвор“ на ул. „Дунав“, кв. 44, обявен с ДВ бр. 36 от 1970 г., вид „исторически“, категория „национално значение“, е обстоятелство, което е инкорпорирано в писмото по достатъчно недвусмислен начин, който не оставя съмнение за ясното му разбиране от лицето, до което е адресиран. Формулировката на списъка е изчерпателна и информира адресата за всички онези признаци, които са достатъчни за идентифицирането на процесната сграда като паметник на културата. Адресат на писмото е подсъдимия И. – в рамките на настоящото производство не е опроверган факта, че писмото е адресирано до него и достигнало до знанието му. Категорично е значението и на останалата част от съдържанието на писмото, с която И. е уведомен за съществените нормативни изисквания, които следва да спазва при извършване на действия по отношение на процесната сграда – на основание чл. 20, ал. 4 и чл. 21, ал. 1 ЗПКМ, чл. 7, ал. 1, т. 7 и чл. 19, т. 1, б. „б“ от Правилника за устройството и задачите на НИПК промяната в предназначението и инвестиционните инициативи за намеса, включително при делба, в паметниците на културата и в тяхната среда, както и проекти за ново строителство в техните граници и охранителни зони, преди одобряване, задължително следва да се съгласуват с НИПК. Така, субективното възприятие на изпратения до него документ е несъмнено, както и отразяването на взаимовръзката между статута на сградата и особените задължения, които трябва да бъдат спазени при извършване на строителни или благоустройствени мероприятия с нея. Тази информация е получена още преди придобиването на имота и касае не само него, но и по принцип се отнася до всички останали паметници на културата, които се намират на територията на Община Хасково и по отношение на които също следва да се бъдат спазвани горепосочените ограничения.

Подсъдимият е запознат не само с факта, че процесната сграда е паметник на културата, но и с нейното историческо минало. Това ясно проличава от писмо с изх. № 12 – 40 – 1 от 15.01.2008 г., изходящо лично от подсъдимия И. и адресирано до Изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Държавна собственост на Министерството на отбраната“, с което подсъдимият се позовава Указание на зам.-министъра на народната отбрана от 02.01.1978 г., с което сградата – бивш затвор е предадена безвъзмездно на ГНС – Хасково, но въпреки че с протокол опис от 18.01.1978 г. обектът бил предаден, той все още продължавал да се ползва от структури на Министерството на отбраната и във връзка с това се иска да бъде определен представител и дата, на която обектът да бъде „освободен и предаден на Община Хасково“. Това писмо сочи, че подсъдимият знае за използването на сградата като затвор и е запознат със съдържанието на Указание от 02.01.1978 г. за безвъзмездно предаване с произтичащите от това последици. Сравнението с цитираното по-горе писмо от 2006 г., с което подсъдимият е уведомен, че сградата на Хасковския затвор е паметник на културата води до припокриване на двете информации и тяхното взаимно допълване. Ноторно известен факт за съда е, че територията на гр. Хасково никога не е имало друга сграда, използвана като затвор, което не дава възможност за допускане на грешка или объркване в разбиранията на подсъдимия относно непосредствената връзка между двете обстоятелства – 1) процесната сграда е използвана като бивш затвор и 2) през 1970 г. същата е обявена за паметник на културата от национално значение по надлежния ред чрез обнародване в ДВ.

Косвена индиция, че в Община Хасково са известни горепосочените обстоятелства е и писмото на Областния управител на Хасковска област с изх. № РД – 07 – 934 от 02.04.2008 г., което възпроизвежда съдържанието на друго писмо, получено от Община Хасково, в което отново е посочено, че Указание на зам.-министъра на народната отбрана от 02.01.1978 г. на ГНС – Хасково е предаден безвъзмездно част от войскови район № 1492 (бивш затвор), предаването е извършено с протокол-опис от 18.01.1978 г., но все още продължава да се ползва от структурите на народната отбрана, както и че в ДВ бр. 36/1970 г. имотът е включен в списъка на историческите паметници в Хасковския окръг и във връзка с това идеята на общината била след предаването на имота същият да бъде възстановен като музей. Съдът отчита факта, че цитираното писмо не е пряк доказателствен източник, доколкото то възпроизвежда съдържанието на друго, предходно писмо, но макар и с косвено значение, то предпоставя съществуването на данни относно културно – историческото значение на процесната сграда в общинската администрация и в общия контекст на водените преговори за придобиване на имота не може да бъде омаловажено с оглед на проявявания засилен интерес на подсъдимия към придобиването на имота.

Още по ярък пример за знанието на подсъдимия относно статута на сградата може да бъде открит в писмо изх. № 12 – 40 – 1/18.06.2008 г., адресирано от подсъдимия И. до Министерството на отбраната. То се явява отговор на писмо с изх. № 62 – 00 – 1607/15.04.2008 г., изпратено от Изпълнителния директор на ИА „Държавна собствеността на МО“ до подсъдимия, с които последният е уведомен, че с ДВ бр. 36 от 1970 г. сградата е трябвало да бъде превърната в музей. В писмото – отговор, носещо подписа на подсъдимия, отново е посочено, че с ДВ бр. 36/1970 г. сградата е включена в списъка на историческите паметници в Хасковски окръг и идеята на общината е да бъде възстановен като музей – категорично и безспорно манифестирано знание у подсъдимия за статута на сградата.

Допълнително значение към горепосочените доказателства имат получената в Община Хасково докладна записка с изх. № 56/22.05.2008 г. и проведените от свидетелката К.У. разговори с подсъдимия относно статута на сградата. Свидетелят И.П. обяснява в показанията си причините за изготвянето на докладната записка и приложената към нея историческа справка с желанието да бъде възстановена музейната експозиция в процесната сграда. Както докладната записка, така и историческата справка са достатъчно изчерпателни и пълни по отношение излагането на данни за високата историческа стойност на сградата. Подчертаното изтъкване на тези данни с позоваване на съответните исторически източници би оставило у всеки един впечатлението, че не става дума за обикновена сграда, използвана известно време като склад от военното ведомство, а за сграда, която има определена историческа стойност.

Показанията на свидетелката У. относно проведената след депозиране на докладната записка среща на културните дейци през 2008 г. се кредитират от съда и нейното публично изказване, отправено до подсъдимия, че сградата е паметник на културата, в който трябва да бъде възстановена музейната експозиция, също намира своето потвърждаващо значение за формиране на субективната представа на И. относно процесния обект. Срещу изтъкнатото от свидетелката съдържание на проведената среща не са представени други доказателства, които да оборват, че такава среща не се е осъществила или че казаното от нея не е достигнало да знанието на подсъдимия. Изказването на У. обаче само е затвърдило у И. това, което последният вече е знаел още с получаване на писмо вх. № 04 – 04 – 2/14.12.2016 г., при което отговора му на изказването е касаел собствеността върху сградата, а не нейния статут като паметник на културата.

Именно в договора за прехвърляне на собствеността от 14.03.2011 г., подписан от И., отново сградата е описана като затвор, построен през 1892 г. След като подсъдимият е знаел още от 2006 г. за съществуването на бившия затвор, уведомен е, че там се е разполагала за известно време музейна експозиция, уведомен е, че сградата е обявена за паметник на културата от национално значение през 1970 г., не може да се приеме друг извод, освен, че договорът от 14.03.2011 г. е подписан с ясното съзнание за предмета на сделката и каква точно по вид и статут сграда се придобива в собственост от Община Хасково. Описанието в договора следва описанието на имота по акт за частна държавна собственост № 6119 от 10.02.2011 г., вписан в Служба по вписванията при Районен съд – Хасково под № 69, том III, рег. № 927 от 09.03.2011 г., но указанието, че става дума за затвор от 1892 г. е достатъчно показателно, за да се оформи у подсъдимия впечатление, че това е именно онази сграда, която е паметник на културата. Същото се отнася и до протоколите за предаване на дълготрайни активи и приемо-предавателния протокол за въвод във владение, в които фигурира същото описание и които са неразделна част от договора за придобиване на собствеността. Фактът, че това описание не е отразено по същия начин в акт за частна общинска собственост № 3587 от 20.06.2011 г., вписан в Служба по вписванията при Районен съд – Хасково под № 186, том 9, рег. № 3019 от 23.06.2011 г., не обезценява горните изводи. Напротив, за съставянето на акт за общинска собственост се вземат предвид не само данните от кадастралната скица и данъчната оценка (както се твърди в показанията на свидетелките М. и В.), но и данните от титула за собственост – в случая, договорът по чл. 54 ЗДС. Това следва и от нормативно въведените изисквания, които предвиждат, че за всеки новосъставен акт за общинска собственост се създава досие, в което фигурира и правопораждащият правото на собственост документ, поради което вида и описанието на имота следва да произтичат от него (чл. 22, ал. 1 от Наредба № 8 от 17.12.2009 г. за утвърждаване на образците на актовете за общинска собственост, на досие на имот - общинска собственост, и на регистрите, предвидени в Закона за общинската собственост, и за определяне реда за съставянето, воденето и съхраняването им). Нещо повече, всеки един акт за общинска собственост се подписва от кмета на общината, което предполага у него знание за съдържанието на документа, който подписва. След като подсъдимият е знаел, че с договора от 14.03.2011 г. е получил сграда – затвор, построена през 1892 г., той е имал възможност при представянето на акта за общинска собственост, преди да го подпише, да се запознае със съдържанието му, да констатира, че то не отговаря на това по договор и да върне акта за отстраняване на неточността и коригирането му.

Въпреки необяснимият подход при съставянето на акта за общинска собственост да бъде пропуснато описанието на сградата по договор, неопровержими доказателства за знанието на подсъдимия, че и след придобиването на собствеността, същият е знаел за паметника на културата, се явяват дадените от него две интервюта – едното публикувано на 21.04.2011 г. в интернет-сайт „Аргументи.БГ“ със заглавие „Кметът на Х. Г.И.: Сметките на общината са запорирани незаконно“, а другото дадено от подсъдимия в публицистичното предаване „Хасково LIVE“ по регионалната телевизия „ТВ Рекординг“ на 07.03.2013 г. Макар и да ги делят две години едно от друго, изказванията на подсъдимия и в двете интервюта са абсолютно идентични – заявява се, че е придобит бивш военен имот от 5 дка, в който се намира сградата на бившия Хасковски затвор, която има историческа стойност и е паметник на културата, поради което ще бъде възстановена като музей, мемориал или „нещо подобно”. Не съществува друга логична интерпретация на тези думи, освен като изявление за явното и съзнателно изразено знание на подсъдимия относно статута на сградата. Към тях се добавя и собственото изявление на подсъдимия при дадените от него обяснения в последното съдебно заседание, че е бил запознат с информацията, публикувана на интернет - сайта на ОП „ТИЦ” – Хасково, изтрита на 24.07.2015 г., което се явява един допълващ субективната страна детайл.

В обобщение, така посочените доказателства по делото установяват, че подсъдимият през цялото време е знаел и разбирал какъв вид сграда придобива в собственост Община Хасково, че същата е паметник на културата с национално значение, че това обстоятелство води до пораждането на задължение в негова тежест да съблюдава нормативно установените изисквания за опазване и съхраняване на подобен вид сграда. Несъмнено, това знание е формирано у подсъдимия още през 2006 г. и е съществувало до момента на издаване на заповедта за премахване на сградата. Както вече се посочи по – горе, нейното разрушаване не е било основната цел на деянието, поради което то се явява извършено при евентуален умисъл.

Разглеждайки субективната страна на деянието, заслужава да се подчертае, че съобразяването на едно лице със защитения характер на дадена недвижима културна ценност произтича от факта на нейното съществуване. Вписването в публичните регистри на Министерството на културата и обявяването на нейния статут по надлежния ред в ДВ са достатъчна предпоставка за изискването към конкретния правен субект да бъде запознат с тези обстоятелства и да се съобразява с тях. В тази насока е и константната съдебна практика по подобен вид наказателни дела. Така, съгласно решение № 475 от 29.12.2008 г. на ВКС по н. д. № 478/2008 г., II н. о., НК, докладчик съдията Елена Авдева: „

Нормата на чл. 3 ЗПКМ е с конститутивно значение и свързва защитения характер на обектите по чл. 278б от НК с факта на тяхното съществуване, а не с административното им оповестяване и регистриране... Върховният касационен съд е имал възможността неколкократно да изрази позицията си относно легитимирането на обектите, представляващи археологически паметници на културата. Съгласно чл. 3 от Закона за паметниците на културата и музеите (ЗПКМ) паметник на културата е всяко недвижимо и движимо автентично материално свидетелство за човешко присъствие и дейност и за процесите в природата, което има научна и/или културна стойност и притежава обществена значимост. Тази норма е с конститутивно значение и свързва защитения характер на обектите по чл. 278б от НК с факта на тяхното съществуване, а не с административното им оповестяване и регистриране... Правилно апелативният съд се е позовал и на писмо № 545 от 27.02.2001 г. на НИПК, с което са декларирани като паметници на културата всички обекти, съдържащи материални следи на човешка дейност от минали епохи, съществуващи в руинно състояние над земята и/или в земните пластове - на сушата и във водните басейни на територията на страната. Широкият обхват на това деклариране подкрепя изразеното по-горе разбиране за конститутивния характер на чл. 3 от ЗПКМ и вторичното, констативно значение на административните процедури за оповестяването на защитените обекти”. Аналогично е становището в решение № 487 от 29.12.2008 г. на ВКС по н. д. № 493/2008 г., III н. о., НК, докладчик председателят Б. А.: „

Обявяването и регистрацията на обектите, които по обективни причини са "паметници на културата" по чл. 3 ЗПКМ има констативно значение. С тях се осигурява юридическа защита на културните и исторически ценности. Намесата на съответния административен орган е с цел огласяване закрилата на историческото богатство, но не променя правната му характеристика... В чл. 3 от Закона за паметниците на културата и музеите - ЗПКМ е очертан кръгът на обективните признаци, които дадена вещ следва да притежава за да представлява "паметник на културата". При наличието на законовите изисквания съгласно тази правна норма произведенията на човешката дейност с факта на своето съществуване имат качеството на "паметник на културата". Невярно е разбирането поддържано в жалбите, че паметник на културата е само онази вещ, която е обявена за такава по реда предвиден в чл. 4 и чл. 12 от ЗПКМ (редакция действала към момента на деянието). Обявяването и регистрацията на обектите, които по обективни причини са "паметници на културата" по чл. 3 ЗПКМ има констативно значение. С тях се осигурява юридическа защита на културните и исторически ценности. Намесата на съответния административен орган, е с цел огласяване закрилата на историческото богатство, но не променя правната му характеристика”. В същата насока е и решение № 13 от 24.04.2007 г. на ВКС по д. № 717/2006 г., III н. о., докладчик председателят Елияна Карагьозова: „...Законодателството урежда два режима на легитимиране на обектите, представляващи паметници на културата. Първият съставлява изрично включване в списък, утвърден от министъра на културата, и последващото му обнародване в Държавен вестник, а вторият - регистриране (идентифициране) на археологическия обект в автоматична регистрационна система "АКБ" и определяне режим на ползване... Правният статут на археологическите паметници на културата е уреден в Закона за паметниците на културата и музеите (ЗПКМ). В същия е посочено, че всички археологически обекти - градежи и паметни места, и принадлежащата им декоративна и художествена украса на територията и в акваторията на Р. България, както и обявените по реда на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 и декларираните от Националния институт за паметниците на културата, са обявени за паметници на културата. От изложеното следва, че археологическите обекти са паметници на културата, независимо дали са обявени в Държавен вестник. Достатъчно е да са регистрирани (идентифицирани) като такива”. Констативният характер на обявяването и регистрирането е подчертан и в решение № 678 от 02.10.2007 г. на ВКС по к..д. № 350/2007 г., I н.о., докладчик съдията Блага И.: „...

В чл. 3 от ЗПКМ (редакция на текста, актуална към момента на деянието) е очертан кръгът от обективни признаци, които дадена вещ следва да притежава, за да представлява "паметник на културата". Тази правна норма има конститутивен характер: с нея, при наличието на съответните законови изисквания, произведението на човешката дейност, носещо белезите по чл. 3 от ЗПКМ, с факта на своето съществуване има качеството "паметник на културата". Обявяването и регистрацията на произведенията на човешката дейност, които по обективни признаци са "паметници на културата" по чл. 3 от ЗПКМ, има констативно значение: с тях се осигурява юридическа защита на културните и исторически ценности. Намесата на съответния компетентен административен орган е с цел огласяване закрила на историческото богатство, но не променя правната му характеристика... В чл. 3 от Закона за паметниците на културата и музеите - ЗПКМ (редакция на текста, актуална към момента на деянието), е очертан кръгът от обективни признаци, които дадена вещ следва да притежава, за да представлява "паметник на културата". Тази правна норма има конститутивен характер: с нея, при наличието на съответните законови изисквания, произведението на човешката дейност, носещо белезите по чл. 3 от ЗПКМ, с факта на своето съществуване има качеството "паметник на културата". Не почива на вярно тълкуване на закона разбирането, че "паметник на културата" е само онази вещ, която е обявена за такава по реда, предвиден в чл. 4 и чл. 12 от ЗПКМ (редакция, действала към момента на деянието). Обявяването и регистрацията на произведенията на човешката дейност, които по обективни признаци са "паметници на културата" по чл. 3 от ЗПКМ, има констативно значение: с тях се осигурява юридическа защита на културните и исторически ценности. Намесата на съответния компетентен административен орган е с цел огласяване закрила на историческото богатство, но не променя правната му характеристика (в същия смисъл Решение № 175 от 23.03.06 на ВКС, I НО)”.

Този преглед на относимата съдебна практика показва, че защитеният характер на културните ценности произтича от факта на тяхното съществуване и наличето на признаците, при които те могат да бъдат определени като културна ценност, а обявяването и регистрирането им има вторичен характер, с оглед оповестяването на този статут по надлежния ред. Безспорно, в настоящия случай обявяването и регистрирането на сградата на Хасковския затвор е факт, съществуващ още от 1970 г., без да е претърпял изменения от този момент до разрушаването на сградата.

С оглед на горните съображения съдът приема, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна на деянието, за което е привлечен към наказателна отговорност - за това, че на 14.05.2015 г. в гр. Хасково, в качеството на длъжностно лице – Кмет на Община Х., противозаконно (в нарушение на разпоредбите на: чл. 196, ал. 8 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) „За недвижими културни ценности установяването на състоянието им и последващите мерки и процедури се извършват по реда на Закона за културното наследство“; чл. 197, ал. 1 ЗУТ „Извън случаите на този раздел собственик може да премахне свой законен строеж,… , а когато строежът е обект на културно – историческото наследство – след съгласуване с Министерство на културата при условията и реда на чл. 126, ал. 6“; чл. 83, ал. 5 от Закона за културното наследство „Преместване, премахване изцяло или частично на недвижима културна ценност, …, се разрешават по реда на Закона за устройство на територията, след положително становище и при условия, определени от органа по ал. 3“ – „министъра на културата или оправомощени от него длъжностни лица“), е дал разрешение за разрушаването на културна ценност – издал е Заповед № 514/14.05.2015 г., с която е наредил да бъде премахната сграда, намираща се в гр. Хасково, ул. „Дунав“, кв. 44, с идентификатор 77195.706.505.8, намираща се в поземлен имот 77195.706.505 – Хасковски затвор със застроена площ 417 кв.м., построена през 1892 г., обявена за паметник на културата с историческо значение, със статут на историческа недвижима културна ценност категория „национално значение“, включена в Списъка на историческите паметници в Хасковски окръг, обнародван в ДВ бр. 36 от 1970 г. под № 35, на стойност 89 000 лв., като е последвало разрушаването на културната ценност – престъпление по чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 вр. чл. 93, т. 1, б. „б“ НК, поради което го призна за виновен.

Съдът разгледа и принципното различие между административно-наказателната отговорност, предвидена в глава XII от ЗКН, и наказателната отговорност, ангажирана с внесения обвинителен акт. Именно с оглед прецизиране на този въпрос за нуждите на съдебното производство с определение № 381 от 10.10.2017 г., постановено в закрито съдебно заседание, настоящият съдебен състав постанови да се изиска от Министерството на културата информация дали е образувано административно–наказателно производство за събаряне сградата на Хасковския затвор и дали е издадено наказателно постановление по отношение на подсъдимия И.. По делото е постъпила изисканата информация с писмо вх. № 9939/30.10.2017 г., с което съдът е уведомен, че за извършеното разрушаване не е съставян акт за установяване на административно нарушение по реда на ЗАНН. Това, от своя страна, води до непосредствения извод, че при липса на съставен акт за установяване на административно нарушение не е издадено и наказателно постановление, доколкото първото се явява задължителна предпоставка на второто. Все пак, съдът намира за необходимо да извърши съпоставка между чл. 200а от ЗКН и чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 ЗКН. Техният анализ показва, че законодателят изрично е посочил, че административно – наказателната отговорност е допустима, доколкото извършеното не съставлява престъпление. Това изрично е предвидено в нормата на чл. 200а ЗКН, в която е посочено, че се налага глоба или имуществена санкция на този, който унищожи или повреди културна ценност, освен ако деянието не съставлява престъпление. Това, от своя страна, препраща именно към нормата на чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 НК. Съдът смята, че основната разлика между двете норми следва да се проследи на плоскостта на обществената опасност на извършеното. Безспорно, престъпният състав на чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 НК визира деяние, което се отличава с много по-висока степен на обществена опасност от тази на предвиденото в чл. 200а ЗКН деяние. Тя се определя от характера и степента на засягане на обществените отношения, които са предмет на закрила от двете норми, както и от естеството на отрицателното въздействие върху тези отношения. Деянието, с което се засяга реда на управление чрез издаването на противозаконно разрешение, с което се уврежда една културна ценност, несъмнено оказва много по – интензивно въздействие върху обществените отношения в тази област, което обуславя и възникването на наказателната отговорност. Дори обикновеното граматическо тълкуване на двете норми показва, че в текста на чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 НК законодателят е предвидил повече на брой форми на засягане на културните ценности (унищожаване, разрушаване, повреждане, видоизменение или износ на културна ценност), като така значително е разширен кръгът на онези противоправни деяния, срещу осъществяването на които законодателят е осигурил наказателно-правни методи за борба с тях. Тези съображения водят до извода, че извършеното от подсъдимия И., изразяващо се в разрушаването на културна ценност, която е с национално значение определено носи белезите на престъпно деяние, а не на административно нарушение, поради което основателно е ангажирана и неговата наказателна отговорност.

Правилно се отбелязва в заключителната пледоария на държавното обвинение, че както по отменената, така и по сега действащата нормативна уредба на кметовете на общините са вменени редица задължения във връзка с установявнето на културно-историческите ценности, намиращи се на територията на съответната община – например, чл. 5, ал. 3 от Закона за паметниците на културата и музеите (отм.) и чл. 17, ал. 1 от Закона за културното наследство. Все пак, твърдението, че заповедта за премахване на процесната сграда не била съобразена със Закона за културното наследство, тъй като се намирала в състояние, което не предполагало издаването на заповед за разрушаването й, не се споделя изцяло от съда. В рамките на настоящото производство предмет на доказване е не състоянието на сградата, а елементите от състава на престъплението по чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 НК, като от съществено значение е да се подчертае, че разпоредбите на чл. 83, ал. 5 вр. ал. 3 ЗКН, чл. 196, ал. 8, чл. 197, ал. 1 и чл. 125, ал. 6 ЗУТ е следвало да бъдат задължително спазени, независимо от това в какво състояние се е намирала процесната сграда, дори и то да е било дотолкова влошено, че да е създавало опасност за гражданите (все пак, за отбелязване е, че имотът не е бил достъпен за външни лица и не се е намирал на публично място, тъй като сградата се е намирала в охраняема зона, поради което дори и да е съществувала опасност, тя не се е явявала непосредствена и изискваща бързото премахване на сградата, а е имало техническа възможност да се изчака получаването на становище от министъра на културата).

Проведеното от прокуратурата разграничение между повдигнатото обвинение по чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 от НК и състава на ал. 1 на чл. 278б от НК, с което се оборвали всякакви евентуални доводи от страна на защитата за несъставомерност на деянието, базирани на евентуални неясноти и нарушения при процедурите по прехвърлянето на собствеността върху процесния имот, не внася съществена обоснованост в обвинителната теза, тъй като защитата и подсъдимия не оспорват въпросите, свързани с придобиването на собствеността. Напротив, те акцентират върху субективната страна на деянието. Допускането на нарушения в процедурата по чл. 54 ЗДС не е въздигнато като основен аргумент от страна на защитата.

Настоящият съдебен състав не споделя и доводите, според които изпратените до Община Хасково писма от различни ведомства, в които се обсъждала съдбата на сградата като недвижима културна ценност и евентуалното й възстановяване като музей, упорито и систематично не били входирани в Община Х. по времето, през което И. бил кмет. Обосновава се, че това представлявало индиция за това, че подсъдимият не искал да съществуват каквито и да било документи, в които да се споменава статутът на имота като недвижима културна ценност, за да можел, ако се наложело, да оправдае предварително намислените от него действия във връзка с разрушаване на сградата в нарушение на закона. На първо място, събраните по делото доказателства показват, че в Община Хасково са входирани няколко различни документа, в които изрично е споменат какъв е статута на процесната сграда и те вече са обсъдени при разглеждане на въпроса за субективната страна на деянието. На следващо място, трудно е да се установи точна кога е възникнало намерение у подсъдимия да премахне сградата – дали това е било през 2015 г. или на един по-ранен етап. Ето защо да се твърди, че става дума за предварително подготвени умишлени действия, означава да се вмени в съзнанието на подсъдимия мотив, чийто начален момент е трудно установим по делото.

Изтъкването, че в Хасковския затвор са лежали различни политически фигури от различни исторически периоди, е само информативно и то не се отразява върху правния режим на сградата. Въпросът дали в нея са били въдворявани като затворници политически лица от времето на Царство България, свързани с десните и демократическите партии или привърженици на социалистическото движение, не е от компетентността на съда – това е въпрос, който може да бъде обсъждан само от компетентните за това органи, посочени в Закона за културното наследство, които са изрично оправомощени да преценят културната, научната и историческата стойност на един обект. За нуждите на настоящото производство е достатъчно, че взетото през 1969 г. и обнародвано през 1970 г. решение за обявяване на Хасковския затвор за паметник на културата не е изменяно в течение на времето и е било действащо включително до разрушаването на сградата. От друга страна, правилно се отбелязва от страна на прокуратурата, че в периода от придобиването на имота и въвеждането във владение до разрушаването на сградата няма данни никой от Община Хасково да е проявил усърдие и полагане на грижи за поддържането на доброто състояние на имота.

Съдът не споделя и основните аргументи, залегнали в защитната теза. Приема се за безспорен фактът на обявлението в ДВ от 1970 г., но на него се противопоставя обнародването в ДВ през 2000 г. на Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, който визирал период 09.09.1944 г. – 10.10.1989 г, като се излага идеята, че процесната сграда била паметник на културата, обявен за такъв като комунистически паметник, заради това, че дейци на Революционното работническо движение, лежали в този затвор. След публикуването на цитирания закон ДВ бр. 37 от 05.05.2000 г., влязъл в сила, от този момент нататък голяма част от действията на управниците за периода, в който е обявен за престъпен комунистическият режим, не можели да бъдат приети като законосъобразни. Подобен аргумент е неотносим към съставомерността на деянието. Той се основава на политическа интерпретация на установени по делото факти и обстоятелства, без да се отчита тяхната правна същност. Това е тенденциозен опит да се измести фокуса от релевантните факти и да се обоснове своеобразно обезсилване или отпадане на правните последици на решението, обявяването и регистрирането на процесната сграда като паметник на културата. Нормите на Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен са неприложими към тези на Закона за културното наследство. Обективно е известно, че съществуват редица обекти, обявени за културни ценности, независимо от това, че са свързани с не дотам положителни период от българската история от гледна точка на настоящето. Това обаче не препятства тяхното обявяване за обекти на културно – историческото наследство, доколкото те съхраняват и отразяват в себе си съществени моменти от националното ни минало. Единствено в правомощията на министъра на културата и на Националния институт за недвижимото културно наследство е да се решават въпросите, кои обекти следва да бъдат декларирани и обявени за културни ценности. Това включва и преценка за тяхното отнасяне към определен исторически период или определено историческо събитие. Същото важи и в случаите, когато следва да бъде взето противоположното решение – за отписване (отпадане) статута на обекта като културна ценност. Подобно решение може да бъде взето единствено след отчитане на новонастъпили обстоятелства или при промяна в отношението към обстоятелствата, довели до първоначалното обявяване. При всички положения подобен извод не може да бъде изведен от съдебен орган в рамките на висящ съдебен спор – това означава излизане извън рамките на правораздавателната дейност и отнемане на компетентност, възложена в тежест на други държавни органи. В случай, че законодателят е имал намерение да отдели обектите, обявени за културни ценности в периода 1944 – 1989 г., в отделна категория обекти или да регламентира настъпили промени в техния правен режим, това е следвало да се направи с изменение или допълнение на ЗКН, а не с приемането на друг закон (чл. 11, ал. 3 ЗНА).

Съдът не споделя и доводите във връзка със субективната страна на деянието. Отбелязването, че престъплението по чл. 278б НК може да се извърши само при пряк умисъл не отчита спецификата на обществените отношения, които са предмет на засягане от деянието. Те могат да бъдат засегнати както в случаите, когато деецът пряко цели да постигне общественоопасния резултат, така и когато той цели да постигне друг резултат, но същевременно настъпват косвени последици, водещи до засягането на обекта като елемент на престъпния състав. Както се посочи по-горе, деянието може да бъде извършено и при двете форми на вина – пряк и евентуален умисъл. Не отговарят на събраните доказателства твърденията, че поради особеностите на военните имоти и тяхното отразяване в кадастъра като такива със специално предназначение, било естествено кметът на града, ако той действително се интересувал от съдбата на това населено място, да не се поинтересува какво става с тази казарма, за която никой не полагал грижи, тъй като тя не била и общинска собственост. Наказателната отговорност на подсъдимия е ангажирана не за това, че не е полагал грижи за процесната сграда преди или след придобиването й, а за това, че в производството по чл. 195, ал. 6 ЗУТ не е спазил императивни изисквания на закона за съгласуване и получаване на становище от министъра на културата преди да пристъпи към премахване на сградата.

Едностранчиво е твърдението, че през 2009 г. бил приет новият Закон за културното наследство, като всички нормативни актове преди това се явявали отменени и нямали никакво отношение към събитията, които са се развили след 2011 г. Както се изтъкна при обсъждане на нормативните промени от 2009 г., за да се постигне приемственост между двата закона, изрично е въведена нормата на § 10 ПЗР на ЗКН, съгласно който заварените обявени по досегашния ред недвижими паметници на културата запазват своя статут и категория като културни ценности по смисъла на този закон. По този начин новият закон изцяло потвърждава статута на всички недвижими паметници на културата и ги приравнява на културни ценности.

Правилно защитата отбелязва, че състоянието на сградата няма никакво отношение към обвинението по чл. 278б и дори същата да се намирала в идеално състояние, премахването й, ако е паметник на културата, съставлявало престъпление по чл. 278б от обективна страна. На практика, подобен довод съвпада с изложеното по-горе относно обективната страна на деянието. Неправилно обаче и защитата /както и самият подсъдим/ твърди, че в хода на съдебното производство бил направен опит нещата да се изместят към това какво е било състоянието на сградата към момента на нейното премахване. Многократно вече се посочи, че този въпрос е коментиран само с оглед прецизиране на цялостната фактология по делото, но не се явява такъв от ключово значение за предмета на доказването. Състоянието на сградата може да бъде установено само постфактум по събраните писмени и гласни доказателства, доколкото тя вече не е съществувала и е невъзможно в рамките на образуваното наказателно производство да се констатира какво е било наистина състоянието й към момента на разрушаването.

Защитата изтъква, че в хода на прехвърлянето на имота се развила и съгласувателна процедура, в която участвал Министерският съвет и отделните министерства, като всички те отговорили на съгласуването, само Министерството на културата не било отговорило. Заключава се, че това била първата индиция за това, че Министерството на културата въобще не го интересувала съдбата на Хасковския затвор. Този аргумент почива на приетата по делото фактическа обстановка. Безспорно е, че липсва подобно съгласувателно писмо, което е пример за липса на прецизност и пропуск в дейността на овластения държавен орган, но следва да се отбележи, че Хасковският затвор не е частен случай. Този факт обаче не води до снемане отговорността на подсъдимия, тъй като основен източник на информация относно статута на един обект като културна ценност е обявяването му в ДВ и отразяването му в публичните регистри, водени от Министерството на културата по реда на Закона за културното наследство. Съгласуването в процедурата по чл. 54 ЗДС е можело единствено да преповтори вече известни факти, които са достигнали до знанието на подсъдимия много преди прехвърлянето на имота и това обстоятелство е достатъчно подробно обосновано при разглеждане на субективната страна на деянието. Ето защо получаването на съгласувателно писмо не би могло да има за последица отпадане задължението на всяко едно трето лице, включително и подсъдимия, да се съобразява с особените изисквания по опазване и поддържане на културните ценности. Ако се приеме противното, това би означавало да се обезсмисли правното действие на декларирането, обявяването и регистрирането на едни обект като културна ценност.

Разпоредбите на § 11 и § 12 от ПЗР на ЗКН са обсъдени от защитата по начин, според който неизпълнението на задълженията от страна на НИОНКНЦ, респ. НИНКН, води до отпадане на задълженията, произтичащи от § 120 ПЗР на ЗКН. Съдът не споделя подобно тълкуване. Вярно е, че § 11 и § 12 установяват кратки двумесечни, тримесечни и шестмесечни срокове за отбелязване статута на културните ценности по партидите на имота в Агенцията по вписванията. От друга страна, изпълнението на § 120 не е поставено в зависимост от изпълнението на § 11 и § 12. Техният сравнителен анализ показва, че по силата на § 120 възниква самостоятелно задължение в тежест на кметовете на общини да предоставят на НИНКН актуалните адреси и идентификаторите по ЗКИР на заварените обявени и декларирани недвижими паметници на културата, разположени на територията на съответната община. Това следва да бъде изпълнено в двугодишен срок от влизането на ЗИДЗКН, обнародван с ДВ бр. 54 от 2011 г. Този брой на ДВ е от 15.07.2011 г., т.е. близо четири месеца след придобиването на имота от Община Хасково. В него се говори за заварени недвижими паметници на културата – такива, които имат този статут към момента на влизане в сила на закона, включително и когато този статут е придобит при действието на отменената нормативна уредба - ЗПКМ. Съществено е отбелязването, че това задължение възниква за кметовете на общините не само по отношение на обекти, които са общинска собственост, а по отношение на всички обекти на територията на съответната община, независимо от това дали става въпрос за собственост на физически, юридически лица, на Държавата или общините. Следователно, още към момента на влизане в сила на закона и до изтичането на две години от тогава, подсъдимият е бил длъжен да изпрати тази информация на НИНКН. Очевидно, това не е изпълнено, като от подобно неизпълнение не може правнозадълженият субект да черпи определени права, включително както е в настоящия случай да се обосновават предпоставки, водещи до отпадане на наказателната отговорност, като се прехвърля изцяло фокуса на вниманието върху приложението на § 11 и § 12 ПЗР на ЗКН.

Едностранчиво е изтъкването и на доводи, че състоянието на сградата имало отношение към казуса, защото след предаването й било грижа на Община Хасково да реши какво да прави с този сграден фонд в зависимост от неговото състояние, а в същото време до 2011 г. това било грижа на Държавата, която не била направила абсолютно нищо - за 40 години от момента на обявяването на тази сграда за паметник на културата Държавата не била положила абсолютно никакво усилие за неговото съхраняване, а като негов собственик това било нейно задължение. Подобен аргумент е само отчасти относим към настоящия случай. В периода от 1970 г. до 1990 г. няма съмнение, че са полагани грижи за поддържането на сградата от страна на държавните органи, най-малко с оглед на факта, че там е имало изложена музейна експозиция. След изнасянето на експозицията, от 1990 г. до придобиването на имота през 2011 г., няма данни да са полагани грижи за поддържането на сградата. От друга страна, обаче, не може да бъде отречен факта, че същото отношение към сградата е проявено и от Община Хасково – от придобиването на имота през 2011 г. до съставянето на първия констативен протокол от 15.10.2014 г. ръководената от подсъдимия община не е положила абсолютно никакви усилия или грижи за опазването, поддържането и съхраняването на имота. Ето защо, дори и да се приеме, че състоянието на сградата е било влошено, обективно погледнато това се дължи отчасти и на проявената незаинтересованост от страна на общината към нейната собственост.

Съдът не кредитира и твърдението, че инкриминираната процесна заповед била изготвена не от кмета, а от юристите на общината и отсъствието на подпис на самата заповед не означавало, че не е била съгласувана, тъй като това били специалистите, които трябвало да подготвят заповедта и да дадат информация на кмета дали има някакъв проблем. Въпросът вече е обсъден по-горе, като е установено по несъмнен начин, че процесната заповед изобщо не е изготвяна от правния отдел на общината, а от техническо лице – служителят Е.С., като същата не е съгласувана от ****** ******, свидетелката П.Б.. Подобно твърдение е опит да се измести отговорността на обвиняемия и да се вмени неизпълнението на определени задължения на други лица, служители в правния отдел.

Позоваването на показанията на свидетеля Г., че с приемането на новия закон за комунистическата партия цялата музейна сбирка била предадена и изнесена от там въз основа на писмо от Министерство на културата, както и че сградата била обявена за паметник на културата заедно с всички други антифашистки паметници като ловни места и родни къщи на антифашисти, отново релевира към политическата интерпретация на историческото минало. На тази плоскост се изтъква, че самата Държава не считала тази сграда като исторически паметник на културата, въпреки отбелязването в Държавен вестник от 1970 г. Не съществува мълчаливо отпадане на статута на един обект като културна ценност. В случай, че компетентният държавен орган прецени, че е налице изменение в общественото възприемане на историческите обстоятелства, довели до обявяването на въпросния обект за културна ценност, това следва да бъде изрично отразено в съответен акт като волеизявление на държавен орган, а не да се извлича от пасивното поведение на определени длъжностни лица или като абстрактен извод на фона на конюнктурната обществена нагласа. Не е в правомощията на съда да преценя културно – историческата стойност на процесната сграда, а да се съобрази с факта, че същата е обявена за паметник на културата с национално значение. Като препратка към този аргумент е допълнено, че Държавата след като деактувала обекта от публична частна собственост, тя се отказала“ от него като паметник на културата, защото в Закона за паметниците на културата изрично било записано, че културните паметници - държавна собственост са публични и не можело да бъдат държавна частна собственост. Съдът отново препраща към изложеното по-горе в мотивите при анализа на чл. 2, ал. 2, т. 3 ЗДС и неговите изменения в годините, от които е ясно, че паметници на културата могат да бъдат както публична, така и частна държавна собственост.

Необосновано е твърдението, че процесният обект бил построен като турска казарма и там имало множество сгради, поради което не ставало ясно коя от тези сгради била исторически паметник на културата или самата местност е била недвижим паметник или исторически паметник, а в случая било записано само Хасковски затвор, гр. Хасково, кв. 44. От всички събрани по делото доказателства, включително чрез експертизите на вещите лица М. и Т., е идентифицирана по достатъчно ясен начин сградата на Хасковския затвор. В обвинителния акт същата сграда е описана с всички свои основни индивидуализиращи белези, поради което за подсъдимия и защитата е пределно ясно за разрушаването на коя сграда е ангажирана отговорността му и по този начин изцяло са спазени предпоставките за пълноценното упражняване на правото на защита.

Съдът не приема и аргументите на подсъдимия И., според който всички документи по делото в Областна администрация доказвали, че това не е било паметник на културата, поради което това било „само земя и сгради за жилищно строителство“, като присъдата по делото трябвало да бъде основана на документите, а не кой какво казал. Актуването на имота в Областна администрация – Хасково е проведено изцяло под съществувалото през годините използване на имота „за специално предназначение“, т.е. за нуждите на отбраната и сигурността. Настоящата присъда не е основана на това „кой какво казал“, а е основана на цялата доказателствена съвкупност по делото, обсъдена в своята взаимосвързаност. В тази съвкупност са налични както гласни, така и достатъчно писмени доказателства.

Изтъкването от подсъдимия на констатациите в приемо – предавателния протокол за въвод във владение относно „лошото физическо състояние на сградите в имота“ не разколебава съда в неговите крайни изводи относно съставомерността на деянието. На първо място, в цитирания протокол е описано състоянието на сградите в северната част на имота, а процесната сграда се намира в южната част на имота и това обстоятелство е известно на подсъдимия, видно от собствените му твърдения в последното с.з. Този аргумент противоречи и на друг довод, изтъкван от самия И., че акцентът в производството се измествал към състоянието на сградите. В случая именно той измества този акцент, но този път го коментира за нуждите на собствената си защитна теза, като прави извод, че проблеми със сградния фонд в имота съществували още преди придобиването на имота през 2011 г. Еднакво вярно е, че и след придобиването на имота, подсъдимият не е взел никакви мерки за възстановяването, ремонтирането или обновяването на сградния фонд.

По вида и размера на наказанието:

За престъплението по чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 НК законът предвижда наказание „лишаване от свобода” от една до шест години, глоба от хиляда до пет хиляди лева, както и лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност.

При определяне на вида и размера на наказанието, съдът се ръководи от изискванията на чл. 54 НК при неговата индивидуализация, като отчете наличието на отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства.

Степента на обществена опасност на деянието е висока, доколкото е настъпило цялостно разрушаване на недвижимата културна ценност, като в тази насока допълнителна тежест има и обстоятелството, че същата е била обявена като паметник на културата с национално значение – последното отразява още по-същественото засягане на обществените отношения. От друга страна, личността на подсъдимия не е се отличава с висока степен на обществена опасност, предвид добрите му характеристични данни.

Съдът прие като смекчаващи отговорността обстоятелства и чистото съдебно минало на дееца, оказаното от него пълно съдействие на разследващите органи и формата на вина – евентуален умисъл. Подсъдимият не е осъждан за други престъпления от общ характер. По време на досъдебното производство е оказал пълно съдействие на разследващите органи, като им е предоставил необходимата информация и съхраняваните в общината документи за изясняване на обстоятелствата по разследването. Съдът отчита формата на вина като смекчаващо обстоятелство, доколкото настъпилия вредоносен резултат – разрушаването на процесната сграда – не се е явявало основна цел на подсъдимия и това се отразява върху субективното му отношение към извършеното от него, като формата на вината /умисъла/ в случая се отразява съществено върху размера на наложеното наказание има приоритетно значение спрямо останалите смекчаващи обстоятелства.

Отегчаващи отговорността обстоятелства са специфичния признак на процесната сграда като паметник на културата с национално значение, нейната оценъчната стойност, особеностите в заеманото от дееца положение на длъжностно лице „кмет“. Категоризирането на обекта „с национално значение“ определя високата му историческа и научна стойност за целите на културното наследство. Оценъчната стойност на процесната сграда следва от приетата по делото експертиза, изготвена от нещото лице Т., в размер на 89 000 лв. (без ДДС). Сравнително високият размер на тази стойност (имаща значение и за възстановяването на сградата в административното производство по ЗКН) се определя и от строго индивидулния характер на разрушената сграда /цялостен комплекс/, която се явява единствена от този вид и от конкретния исторически период. В качеството си на кмет подсъдимият И. е имал вменени редица задължения по опазване на културното наследство, съгласно чл. 17, ал. 1 ЗКН. Тези задължения определят засилената грижа, която е трябвало да бъде полагана от страна на подсъдимия спрямо културните ценности, поради което извършването на деянието именно в това му качество се явява отегчаващо обстоятелство. По време на настоящото производство подсъдимият не изразява съжаление за действията си – последица от отстояваната защитна теза.

С оглед на тези съображения съдът определи размера на наказанието под средния, предвиден от закона, при наличие на превес на смекчаващите отговорността обстоятелства и особено формата на вина, приета като евентуален умисъл. В този смисъл настоящият съдебен състав определи на подсъдимия Г.И. наказание „лишаване от свобода” за срок от 2 години, глоба в размер на 3 000 лв. и „лишаване от право да заема държавна или обществена длъжност, свързана с ръководство, контрол или стопанисване на публично имущество“ за срок от 3 години. Последното наказание, предвидено като кумулативно такова в закона, е определено въз основа на естеството на деянието, неговото систематично място в материалния закон, засегнатите от него обществени отношения, свързани с реда на управление и настъпилите общественоопасни последици.

Съдът намира, че за постигане целите на наказанието, не е необходимо ефективното изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода и в случая са налице предпоставките на чл. 66 НК, поради което отложи изпълнението на наложеното на подсъдимия И. наказание „лишаване от свобода” за срок от 3 години и 6 месеца. По този начин се постигат изцяло целите на генералната и индивидуалната превенция по смисъла на чл. 36 НК.

Приобщените като веществени доказателства 5 броя оптични носители, находящи се в запечатан плик на л. 675 в т. 3 от съдебното производство, съдът постанови да се съхраняват по делото до изтичане срока на неговото унищожаване.

С оглед на постановената осъдителна присъда и в съответствие с разпоредбата на чл. 189, ал. 3 НПК, съдът възложи в тежест на подсъдимия Г.И. направените по делото разноски, като го осъди да заплати по сметка на ОД на МВР-Хасково сумата от 1 019,52 лева – направени разноски на досъдебното производство за експертизи, а в полза на бюджета на съдебната власт - по сметка на Окръжен съд-Хасково сумата от 1 568,63 лева, представляващи направени в съдебното производство разноски, както и тези направени от ОСлО при ОП-Пловдив на досъдебното производство.

Мотивиран от изложеното, съдът постанови присъдата си.

Председател:

joomla template

 

Телефони: +359 38 608 011
е-Контакти: Официален адрес: oblast@hs.government.bg
Адрес: гр. Хасково, п.к. 6300, пл. "Свобода" № 5, Областна администрация Хасково


При използване на информацията от медии, позоваването на сайта на Областна администрация Хасково е задължително !

Copyright © 2010 | All Rights Reserved | Joomla! is Free Software released under the GNU/GPL License.